С хладна усмивка на лице Бристъл продължи да навива здравата найлонова корда, всяка фибра на тялото му потръпваше от чудесното усещане за пълнокръвен живот. Лодката ритмично се полюшваше над водната бездна, дробовете му преливаха от чистия солен въздух с едва доловим аромат на корабно гориво, ръцете и раменете му пареха под топлите слънчеви лъчи. Тихо припляскващата вода променяше цвета си непрестанно — ето сега е тъмносиня, в следващия миг просветлява, придобила топлия блясък на тюркоаз, а там, близо до линията на хоризонта, вече е яркозелена…
Но най-силно усещаше живота в края на кордата — предстоящата битка с голямата риба, стратегията за придърпването й все по-близо и по-близо до лодката, решителният миг на изтеглянето… Ох, колко пъти беше мечтал за подобни мигове през дългите и мрачни зими в Ню Йорк! А сега тези мигове се бяха превърнали в реалност!
Рибата вече беше близо. С издигането й към повърхността той все по-ясно усещаше кръгообразните й движения, знаеше, че наближава най-важният момент — да се концентрира за онази частица от секундата, в която трябва да отпусне предпазното езиче на макарата и да позволи на морското създание да потърси сигурността на океанските дълбини. Разбира се то нямаше, да намери тази сигурност — подпомогната от човешката хитрост, металната кука щеше да потъне още по-дълбоко в устата му… Но инстинктът го караше да бяга, да се спуска все по-дълбоко и по-дълбоко…
Макарата изпищя, кордата започна да се развива с главозамайваща скорост. Той знаеше, че ако я държи прекалено опъната, тя всеки момент може да се скъса от устрема на морския звяр.
Изчака я да се развие докрай, после вдигна въдицата високо над главата си и започна да върти макарата с бавни и равномерни движения. Знаеше, че сега му трябва преди всичко търпение. Пред себе си имаше безкрайно дългите часове на топлия следобед, нямаше какво друго да прави, нямаше къде да ходи. Разбира се, ако на шкипера отсреща не му хрумне да вдигне котва…
През цялото време я държеше под око. Знаеше, че никога не трябва да се превръща в пасивен наблюдател. Допусне ли това, лесно ще задреме и няма да научи нищо. Беше свикнал да използва празните часове на наблюдението за активно опознаване на своя обект. Необходимо беше да изучи характера и привичките му, тъй като рано или късно щеше да се изправи срещу него очи в очи и тогава тези познания щяха да му бъдат от огромна полза, особено за установяване на първия контакт…
Голямата риба започна да проявява признаци на умора. Бристъл усети, че месината се навива по-леко. Едновременно с това видя как високата и стройна фигура на Аликс се отделя от останалите и се насочва с неподправена грация към предната, палуба. Доловило раздвижването, Червеното чудовище механично извърна глава да я проследи, после, уверило се, че няма нищо опасно, отново се зае с бирата си.
Аликс спря пред леера от алуминиеви тръби на носа, хвана се с две ръце за него и се надвеси напред. Остана така дълго време, очите й не се отделяха от синята водна повърхност, избледняваща и сливаща се със също така синьото небе — там, далеч на хоризонта. Сякаш беше хипнотизирано от нещо, което виждаше в чистите и прозрачни дълбини.
С последен прилив на енергия рибата, окачена безнадеждно на кукичката на Бристъл, отново се стрелна в дълбокото. С рефлекса на милионите рибари по света той се концентрира в желанието си да я задържи — това трая само миг, само частица от секундата.
Но когато вдигна глава, Аликс вече я нямаше. Очите му светкавично пробягаха по палубата. Нямаше я и там. Може би е скочила да поплува, може би й е станало твърде горещо… Стомахът му се сви на топка, в съзнанието му отново изплува приведената й фигура на носа, втренченият в морето поглед. Така гледаше Гелда при първата им среща… Насочи вниманието си към водата пред носа на яхтата, в която се мярна мокра коса в карамелен цвят, бронзово рамо… Дали плува, или се дави?
Червеното чудовище я потърси с поглед, не я откри на носа. Остави бирата на стола до себе си и стана. Устата му се отвори и от нея се отрониха беззвучни думи. Шкиперът на яхтата поклати глава и махна към носа.
Червеното чудовище се хвърли напред и Бристъл мислено му пожела да побърза. Течението отнасяше Аликс далеч от кораба и нямаше никакво съмнение — тя не правеше нищо да се противопостави на водната стихия, ясно личеше, че се е предала напълно.