Червеният се затича край борда, забеляза я сред вълните и скочи. Заплува с широки загребвания, разстоянието между тях се стопи за минути. Капитанът помпаше надуваема лодка, няколко от мъжете му помагаха. Жените пищяха.
След миг лодката се залюшка по вълните, Червеното чудовище я придърпа, ръката му опитно придържаше брадичката на Аликс над водата.
Вдигнаха тялото й на палубата в момента, в който рибата на Бристъл изскочи на повърхността. Оказа се огромен марлин, който по всички правила на играта отдавна би трябвало да го завлече във водата заедно с брезентовото му столче.
Бристъл гледаше към яхтата. Стройното бронзово тяло на Аликс се очертаваше с яснотата на многоцветна дъга. Потъмняла от водата, косата й беше залепнала за раменете и приличаше на водорасли.
Червеното чудовище й направи изкуствено дишане, тялото й потръпна и се претърколи по корем. От устата й рукна солена вода. Някой й нахлупи бейзболна шапка, капитанът я наметна с хавлия и чудовището я свали в каютите.
Бристъл премести поглед към огромните блестящи очи на марлина. Дългото му тяло се гърчеше, опашката му разпенваше водата с мощни удари, дъжд от солени пръски заля лицето на мъжа.
Бристъл се приведе напред, ръката му стискаше куката за изтегляне. Едва сега видя какво представлява това великолепно животно — не дивеч, не ловен трофей, осъден да виси над камината му натъпкан със слама, а живот — истински пълноценен живот!
В главата му отново изплува споменът за горящата кола, за жестоката битка, която беше водил със смъртта. И изведнъж разбра, че битката на този марлин е не по-малко жестока. И двамата бяха истински бойци, предани и всеотдайни. Това прекрасно създание имаше право на живот не по-малко от него самия…
Погледна още веднъж в кръглото, чуждо, но кипящо от жизненост око и изведнъж почувства, че няма право да му отнема тази жизненост. Пусна куката на дъното на лодката и бръкна в джоба си за ножа. Наведе се и отряза месината само на няколко сантиметра от кукичката.
В продължение на една безкрайно дълга секунда рибата остана неподвижна край борда, очите й продължаваха да го гледат в лицето. После могъщата опашка разпени водата, стройното тяло се изви, синкавозелените люспи проблеснаха на слънцето. След миг вече я нямаше, на мястото й се пукаха ситни мехурчета, бързо погълнати от необятната шир на океана.
Името му беше Тенгу. Така го беше нарекъл сенсеят в съответствие с традициите: Той беше вторият агент на Виктор Проторов в „Теншин Шоден Катори“. Беше винаги нащрек, дори насън не го напускаше онова особено състояние на напрегната възбуда, което му позволяваше да оцелее. За разлика от Цуцуму.
Никога не го напускаше чувството, че се намира в кошер с разсърдени пчели. Отлично си даваше сметка, че само една дума е достатъчна, за да се насочи към него целият гняв, бушуващ в школата. А той се чудеше на неочакваната и необяснима смърт на Масашиги Кусуноки — всепризнат и уважаван лидер на школата за подготовка на нинджи.
Тенгу произхождаше от голямо селско семейство, което векове наред беше населявало Кюшю. Пазеше ясен спомен от деня, в който почина баща му, от начина, по който цялото семейство се обедини да преодолее с общи усилия нещастието. Тогава това му направи силно впечатление, но попаднал тук, той разбра, че съществуват много по-високи нива за обединение на колективната воля. Под нея попадаха всички — йонините, сенсеите и сенините (преподавателите по тактическа подготовка), попадаха и всички ученици.
В дожото ставаше нещо, което Тенгу не можеше да разбере. Някаква неосъзната вихрушка, някакъв духовен проблясък. Тенгу се опитваше да убеди околните, че и той участва в тях, но вътре в себе си съзнаваше, че това е безполезно. Тук беше загубен и чужд, без да знае причините за това свое състояние. Ако би могъл да се погледне отстрани, да направи трезва преценка на заобикалящата го среда, той сигурно би могъл да прецени, че просто му липсва онази всеотдайност и интензивна концентрация на духа, която би го превърнала в неразделна част от страданието на останалите, от мъката по Кусуноки, караща ги да вървят към целта си с нова, още по-непоколебима решителност.
През онези тежки дни, когато трябваше да изразходва до крайност психическите си сили, за да скрие истинската причина за присъствието си в „Теншин Шоден Катори“, душата му тръпнеше от страх. Най-остро усещаше това чувство, когато се сблъскваше с Феникс.
Феникс беше един от най-авторитетните йонини, влиянието му можеше да бъде сравнено единствено с това на покойния Кусуноки. А в очите на Тенгу това влияние беше дори още по-голямо. Преди всичко, защото беше по-млад и кипеше от жизненост, а освен това изследваше онези незнайни пътечки в човешката душа, на които Кусуноки отдавна беше обърнал гръб.