Козо беше единствен смисъл на живота й и вероятно по тази причина тя скоро се превърна в „кийоку мама“ — майка-учителка. Работеше упорито със сина си, искаше да бъде пълен отличник, за да може да влезе в някоя от елитните „юку“ — частни курсове за допълнително образование, които се провеждаха само в почивните дни и бяха отделно от нормалната учебна година. Искаше това, тъй като познаваше добре равнището на обучение, което се практикуваше в училището на Козо. Там бяха възприели система, според която учениците не можеха да повтарят, но не можеха и да вземат по-бързо своите изпити. В съответствие с нея беше нагодена и учебната програма — към най-слабо възприемчивите. А те, по преценка на госпожица Йошида, бяха с няколко нива под способностите на сина й.
Безспорната интелигентност на Козо и нейната всеотдайност скоро дадоха плодове — той беше официално поканен да постъпи в едно от най-престижните „юку“, което използваше аудиториите на самия „Тьодай“.
Госпожица Йошида преливаше от щастие, тъй като добре помнеше своето собствено училище — обикновен женски колеж, в който ги учеха на светски маниери, на почтително отношение към бъдещата свекърва, на всички онези многобройни подробности, свързани е отглеждането на децата и воденето на домакинството. Будна и интелигентна по природа, тя още тогава се закле, че ако има дъщеря, ще я образова коренно различно.
Но кармата й се разви в друга насока. Когато докторът й каза, че не трябва да разчита на повече деца, тя твърдо реши да даде на сина си най-доброто образование в Япония образование, което ще отвори пред него вратите на едрия бизнес. По онова време вече и децата знаеха, че тези врати се отварят пред малцината випускници на престижните учебни заведения, а всички останали трябва да се задоволят с периферна и незначителна роля в живота.
Козо се оплакваше, че учителите му са го намразили заради записването му в престижното „юку“ проявявали нескрита ревност и правели труден живота му.
— Глупости! — сряза госпожица Йошида. — Само си търсиш извинения, за да не учиш! Знаеш ли колко плащам всеки месец за това „юку“?
Не му каза точната цифра, разбира се. Но вътре в себе си беше доволна, че съпругът й беше пестил и дори от гроба се усещаше значителната му подкрепа.
Преди две години (Господи, кога се изтърколиха?) Козо беше готов за матура. После, в продължение на цял семестър, се зае с тежката задача да се подготви за приемните изпити в „Тьодай“ — задача, с която малцина от съучениците му посмяха да се заемат. Блед и напрегнат, той излизаше рано сутрин и се връщаше от библиотеката през късните вечерни часове.
После, през трите седмици след Нова година, започна изпитният ад, наречен „шикеи жигоку“. Припомнила си го ясно, госпожица Йошида неволно потръпна.
Пренареди апартамента им така, че две трети от него да бъдат изцяло на разположение на Козо. Докато една сутрин…
Раменете на госпожица Йошида се разтърсиха, от устата й се откъсна жален вопъл, заглушавайки за миг тихия ромон на водата в красивото шадраванче, едва доловимото шумолене на зелените листа в изящно подредената градинка.
„Не, извика един властен глас вътре в нея. Защо пак се изтезаваш? Защо трябва да отстъпваш пред спомените?“
Заради покаянието, ето защо, отвърна му безмълвно тя. Сълзите тихо се търкаляха по страните й, мокреха копринената блузка и попиваха, в яката на лененото костюмче.
О, Буда! Нима мога да забравя онзи ужасен миг, в който пристъпих в стаята му и го намерих увиснал на нагънатия чаршаф, изритал встрани малкото столче под краката си?! Поклащаше се като чудовищен ветропоказател, по устните му се беше запечатала онази малка и тайнствена усмивка, с която спеше като дете… Но тогава чаршафите се увиваха около краката му, а не около шията му, Господи!
Бедният Козо, скъпият ми син!
Три месеца след като го погреба до баща му, в печата се появи статията на професор Соичи Ватанабе от токийския университет „Софиучи“. В нея той безпощадно бичуваше „горчивото преклонение пред образователните догми“ — една присъда, която тегне над всички деца на Япония. А тя отново потъна в сълзи, проклинайки се за липсата на съчувствие и разбиране, които би трябвало да прояви по отношение на сина си.
Още от самото му раждане беше започнала да го моделира според собствените си разбирания и едва сега си даде сметка, че практически не го познава като човешко същество, като индивид. Той постоянно беше едно продължение на собствената й личност, най-важното нещо в живота й, но въпреки това продължение, а не отделно човешко същество.