Но начинът, по който умираше, беше нещо съвсем различно. Умираше като куче, като нещастно, пребито на улицата животинче, което всеки подритва и подмята, докато животът напуска душата му с къси, задъхани въздишки.
Това не е смърт, достойна за жената-самурай, каза си тя, докато съзнанието й бавно помътняваше от острата болка, а очите й гледаха като омагьосани надвесеното над нея лице — мъртвешки бяло, с яркооранжеви черти — като на демоните в ритуалните пиеси „кабуки“.
Сякаш стремително потъваше в страховитите, извиващи се тунели на мрачната легенда, сякаш оживеният Токио с тълпи от забързани хора, тежък, замърсен въздух и ярки неонови светлини изчезна без следа. И на негово място бавно изплуваха къщите от дърво и хартия, зелените, потрепващи като струни бамбукови горички на някогашната Япония, обгърната в мъглата на тайнството, изпълнена с магическите легенди за живота на героите…
Всичко това се излъчваше от надвесеното над нея лице, тя чувстваше, че ужасното наказание е близо.
Но аз съм самурай, проплака един глас дълбоко в помътеното й съзнание. Нека загина в достойна битка, щом ми е писано да умра!
Ръцете на госпожица Йошида се повдигнаха нагоре, пръстите й се извиха като ноктите на граблива птица. Сграбчи смъртоносния „гунсен“, който продължаваше да й нанася свистящи удари, бавно започна да се отдръпва от техния обсег, тялото й мъчително се извиваше, лактите й поемаха градушката от удари, гореща и обилна кръв пълнеше отдавна подгизналите й подмишници…
Но устните й вече не трепереха, разтеглиха се в нещо средно между усмивка и болезнена гримаса, разкривайки здраво стиснатите зъби. Мощна доза адреналин съживи свитото й в ужас сърце: душата й, съживена от самурайския дух на далечни прадеди, гордо запя, разтвори се и пое към славната Голгота.
— Диагнозата е потвърдена сравнително скоро — в началото на 1979 година, вероятно в клиниката „Майо“.
— И нищо не може да се направи, така ли, Таки-сан? — попита Сато.
Слабичките раменца на доктора леко се повдигнаха.
— Мога да му инжектирам успокоително и да облекча болките му.
— Но в болницата сигурно разполагат със средства за…
Главата на Таки тъжно се поклати в знак на отрицание.
— Всеки миг ще свърши, Сато-сан. Ще му причиним излишни мъки, ако решим да го местим. А болницата… Лично аз не бих искал да умра в болница, ако имам правото на избор…
Сато бавно кимна, признал поражението.
Никълъс бавно се отдалечи от тях — малка групичка модерни съзаклятници, безсилни срещу грубите и примитивни природни закони. Коленичи до Томкин и отправи поглед към бледото му измъчено лице. Някога това лице излъчваше сила, беше прорязано от бръчките на властна непогрешимост, те определяха съдържанието му, силата на характера му…
Сега тези дълбоко врязани линии изместиха всичко останало, разширяваха се, фината им мрежа покриваше цялото лице… За десет минути Томкин остаря с десет години. За разлика от Таки обаче той никога нямаше да се подмлади. Болестта беше унищожила способността му за възстановяване.
По една мрачна ирония на съдбата Никълъс се оказа коленичил до смъртното ложе на човека, когото се беше заклел да унищожи. Не се разбунтува срещу нея. Такава е била кармата на Томкин и Никълъс я понесе с примирението и спокойствието, с които приемаше всичко в живота. Тези качества му помагаха да овладее неудържимото желание да говори с Акико, да задоволи разяждащото го любопитство, породено от нейната външност. Те го извадиха и от дълбокия шок след ужасното убийство на Кагами-сан.
По природа принадлежеше на Изтока, макар малко от майчините черти да личаха върху лицето му. Ако беше жив, Полковникът положително би открил своята младост в чертите на сина си, макар косата му да беше черна като на майката, а очите му да не гледаха толкова прямо.
В душата му бушуваше ураган от чувства. Сред тях изплува омразата към Томкин, накарала го да приеме да работи за него, да стане дори негов приятел, за да бъде близо до него, да успее да посади семената на отмъщението за убийството на най-близкия си приятел. Но въпреки всичко… Този човек притежаваше и някои качества, които неволно привличаха Никълъс… На първо място изключителната му лоялност. Беше готов да смъкне слънцето от небето, само и само да помогне на попаднал в беда негов човек. На второ, пламенната му бащина обич, особено по отношение на Джъстин, беше наистина затрогваща. По природа той не беше от хората, които дават външен израз на чувствата си, но тази обич личеше във всичко — от разбирането на емоционалното й състояние до признанието (поне пред себе си и Никълъс), че наистина има вина за това, което се беше стоварило върху главата на Джъстин.