Макар често да беше груб и невъзпитан, тези обноски служеха за прикритие на истинските му чувства. В мигове на откровение, много от които беше пожелал да сподели с Никълъс, той беше спокоен, интересен, а дори и очарователен събеседник.
Никълъс погледна сивото помръкнало лице. Лишено от одухотвореност, то приличаше на восъчна маска, изтъркана и поохлузена от честа употреба. Припомни си мъката заради приятелствата на Джъстин, горчивата му ярост срещу онзи използвач Крис, решителността му при прекъсването на тази връзка, която наистина беше спасила дъщеря му, но едновременно с това завинаги я беше отблъснала от него.
Прииска му се тя да е тук в този миг, само той можеше да оцени каква утеха би било за Томкин нейното присъствие. В крайна сметка семейството се беше оказало ахилесовата пета на Томкин. Беше жестоко да умре тук, далеч от дома, далеч от любимите си дъщери. Пред лицето на смъртта Никълъс винаги се чувстваше някак смален и незначителен. Смътно си даваше сметка, че това се дължи на европейската му кръв, беше наследство от Полковника. Докато с източната част на своята същност напълно разбираше, че смъртта е тясно свързана с живота, че на практика двете са едно и също. След като си се слял с всички неща на този свят, ти се сливаш и със смъртта. Това беше единствената му утеха в този момент.
Клепачите на Томкин потръпнаха, очите се отвориха. Кафявото на ирисите беше помътняло и някак посивяло. Дишаше трудно, напуканите му устни бяха полуразтворени.
— Извиках Грейдън — каза Никълъс. — Чака навън.
Нищо в очите на умиращия мъж не показа, че го е разбрал, те бавно се извъртяха и пробягаха по просторното помещение. Денят зад прозорците беше угаснал. Токио блестеше с милиони неонови светлини, разноцветните им черупки изтикваха надалеч настъпващата нощ.
Томкин извърна глава и Никълъс неволно проследи погледа му. Там нямаше нищо, само гола стена. Какво привличаше последните остатъци от вниманието му именно върху нея? Само котките гледат така, в нищото. После по стената пробяга сянка. Томкин конвулсивно потръпна.
— Докторе? — вдигна глава Никълъс. Обади се формално, тъй като можеше да различи настъпването на смъртта.
— Господин Линеър?
Никълъс бавно се изправи и се обърна към разтревоженото лице на Грейдън, юриста на Томкин. Изведнъж го обзе смъртна умора.
— Как е той?
— Докторът ще каже.
Таки коленичи до тялото на Томкин, опря стетоскопа в гърдите му и напрегнато заслуша. След секунда измъкна накрайника на уреда от ухото си и бавно се изправи.
— Страхувам се, че свърши — промълви той и започна да записва нещо в бележника си.
Грейдън избърса лице с ленена кърпичка.
— Толкова внезапно… — промълви той. — Никога… Никога не съм допускал, че е толкова близо…
— Вие сте знаел за болестта на Томкин, така ли? — попита Никълъс.
— Да — разсеяно кимна Грейдън. — Знаех само аз и доктор Кид, личният му лекар… — Очите му бавно се фокусираха и се извърнаха към Никълъс: — Томкин трябваше да ми каже, заради завещанието си… Нямаше как да ме заобиколи… — Пое дълбоко дъх и попита: — Бих ли могъл да получа чаша уиски с малко сода.
— Извинете — скочи на крака Сато. — Но при тези събития… — Приближи се с бързи крачки до бара, приготви питието и го поднесе на Грейдън. После, сипа една чаша и на Нанги, който беше пребледнял като платно.
Грейдън отпи едра глътка, после докосна ръкава на Никълъс.
— Елате за малко, моля.
Отдалечиха се на няколко крачки встрани. Никълъс спря и разсеяно попита:
— Какво има?
Грейдън отвори куфарчето си от гущерова кожа о рязко изщраква не:
— Има някои неща, които трябва да…
— Не сега — докосна ръката му Никълъс. — По-късно ще имаме достатъчно време за формалностите.
Адвокатът го погледна изотдолу:
— Съжалявам, господин Линеър, но имам съвсем точни инструкции. Господин Томкин беше съвсем категоричен по този въпрос. — Ръката му потъна в куфарчето и се появи отново с обемист плик. Върху предната му част беше написано името на Никълъс, а капачето му беше запечатано с червен восък. — Господин Томкин настоя да ви предам този плик в ръцете непосредствено след смъртта му, да го прочетете и подпишете в мое присъствие.
— Какво има вътре? — объркано го погледа Никълъс.
— Допълнение.
— Моля?
— Допълнение към завещанието на господин Томкин — поясни Грейдън и загрижено добави: — Трябва да го прочетете незабавно, господин Линеър! Такава беше волята на господин Томкин. — Очите му бяха големи и влажни: — Моля ви!