— Благодаря. Оценявам високо вашите симпатии.
Ишии също съумя да изрази симпатия, без това да прозвучи прекалено фалшиво. Нанги не каза нито дума. Добре, а сега е време да се заемат за работа.
— За съжаление незабавно трябва да се върна в Щатите и да се погрижа за тъжната церемония. Налага се да отложим нашите преговори.
Отвърнаха му с дълбоки официални поклони.
— Карма — промълви Сато.
— Нямам никакво желание да протакам преговорите — добави Никълъс. — Ще се върна веднага след като бъде възможно. В тази връзка искам да споделя с вас една информация, независимо от факта, че може да ви се стори странна…
Вече разполагаше с неотклонното им внимание. Добре, добре… Нещата потръгват.
— Бях решил да я запазя за себе си, поне докато не събера необходимия минимум от доказателства. Смятах, че мога да ви бъда от полза в това отношение. Но обстоятелствата диктуват друго. Тъй като заминавам и тъй като считам нашия бъдещ съюз за свещен и не желая нищо да се изпречи по пътя му, аз мисля, че съм длъжен да отговоря изчерпателно на въпроса, който ми постави Нанги-сан. Той ме попита дали съм чувал за случаи, при които ву-шинг е бил пряко свързан със смъртта. Аз отговорих, напълно искрено при това, че никога не съм виждал подобно нещо. Но съм чувал за него…
— При какви обстоятелства? — попита Сато. — Кажете откровено какво мислите за нещастието с Кагами-сан. Трябва да го знаем!
Никълъс им разказа древната легенда, която вече беше разказал на Томкин. Във въздуха надвисна напрежението.
— Мисля, че всички трябва да тръгваме — обади се най-сетне Нанги.
В кабинета се появиха униформени санитари, очевидно повикани от доктора. Заеха се да увиват тялото на Рафаел Томкин в сребристосиви найлонови листове.
Пръв излезе Ишии, последван миг по-късно от Сато и доктора. При Никълъс остана само Нанги. Лицето му беше бяло като напудреното лице на гейша, очите му бяха заковани върху лицето на Никълъс.
— След три дни ще разцъфнат вишните — тихо промълви Нанги. — Земята ще се покрие с нежен цвят, за един кратък миг ще се превърне в рай… В началото на този миг сърцата ни ще преливат от радост, в края му ще заживеем с красивите спомени…
— Нима не е така и в живота?
С тихо шумолене сребристото фолио покри лицето на Рафаел Томкин, застинало завинаги в тишината на Вечността.
Киото | Токио
Пролетта на 1945 — Есента на 1952
Когато Танцан Нанги напусна военната болница, родината му бавно губеше инициативата в безнадеждната война със Запада.
Стана от болничното легло на 11 март 1945 година, почти дванайсет месеца след деня, в който го бяха открили върху разнебитения скелет на самолета. В болницата претърпя многобройни операции, хирурзите направиха всичко възможно да възстановят прекъснатите нервни и мускулни връзки по тялото му. Ослепя с едното око. Безсилни да възстановят зрението му, лекарите просто зашиха клепача, за да прекратят хроничните му тикове.
Но с краката положението беше по-сложно. Благодарение на три тежки и продължителни операции той получи частична възможност да ги движи, опровергавайки опасенията на лекарите, че ще се наложи ампутация. Предупредиха го обаче, че ще трябва да се учи да ходи отново и това ще бъде един болезнен и продължителен процес. Нанги не се страхуваше. Сърцето му преливаше от благодарност към Бога Иисус, който беше чул молитвите му през онези ужасни мигове и беше съхранил живота му.
По онова време пътуването на цивилни лица, дори и да бяха герои от войната, не беше лесна работа. Никой не ти обръща внимание, ако не носиш униформа и ако не си се насочил към някой от многобройните мобилизационни пунктове. Япония беше изцяло в ръцете на бюрократите милитаристи.
Едновременно с това чувството за взаимопомощ и жертвоготовност у населението беше на необичайна висота. Нанги сравнително бързо намери превоз до Токио — в кабината на очукан фермерски камион, който сякаш щеше да се разпадне по изровените пътища и час по час отбиваше направо в нивите, за да даде път на военни конвои.
Над Токио беше надвиснал черен облак, чието съдържание нямаше нищо общо с обикновените, създадени от природата държавни облаци. Ситна пепел се носеше във въздуха и покриваше всичко — ръцете и лицата на хората, дори устните и ноздрите им.
Нанги се друсаше в каросерията и гледаше към града. Разрушенията бяха страшни, здравото му око сълзеше от острия вятър и му пречеше да ги обхване напълно. Въпреки това забеляза, че не само отделни сгради и улици, а цели квартали на града бяха изпепелени. Там, където някога беше родният му дом, зееше огромна опожарена празнота, в която се ровеха спасителните бригади. Никой не беше оцелял, казаха му те. Изпепеляващата жега на напалма, комбинирана с ураганните ветрове — същите, които бяха предизвикали страшния пожар през 1920 година — беше погълнала половината от населението на града.