Акико си даваше ясна сметка, че сега е моментът да възвиши и обожестви сливането на тяхната карма, ако такова сливане изобщо е възможно да запуши дълбокия кладенец на омразата, клокочещ като вулкан в душата му. Той бе изключително опасен и тя нито за миг не забравяше това. Ако не успее да овладее този вулкан, той би могъл да я нарани тежко, дори фатално. Не вярваше, че сенсеят ще осъзнае навреме този факт, за да може да го възпре. Обзет от мрачния огън на чувствата си, Сайго би могъл да я убие, без дори да си дава сметка, че го прави.
Всичко това проблесна мигновено в съзнанието й, докато Сайго пристъпяше в кръга да заеме мястото на победения и унизен Джин-сан. Лицето му бе напрегнато и възбудено, той бе твърдо решен да не допусне подобно унижение.
Стигнаха му точно три минути, за да я победи. За това кратко време между двамата набъбна цял микрокосмос от познание, прилагането на различните тактики и стратегии в боя ги разкри напълно един за друг, станаха по-близки от любовници, дори от близнаци. Нищото ги свърза в неделимо цяло, очите на всеки от тях гледаха, без да мигат, в тъмните мрачни тунели, водещи до душата на другия.
Сипаничавият сенсей се държеше така, сякаш Акико не бе победила нито един възпитаник от групата му.
— Добре, Офуда-сан — рече той. — Мястото ви е тук, при мен.
По-късно Сайго предложи да вечерят заедно. Сънливата млада жена от предишната вечер се беше преместила на неговия футон. Акико не направи никакъв коментар на този факт, нито пък на необичайното й състояние. Момичето нито хапна, нито дори отвори очи през всичките часове на деня. Просто продължаваше да бъде под упойващото влияние на наркотиците.
По време на вечерята в ресторанта Сайго мълчеше, ръцете му разсеяно ровичкаха предястието и салатата. Животът около него пулсираше с пресилено оживление, сякаш всички тези хора, работили с пълни сили в огромния завод край града през целия дълъг и уморителен ден, искаха да забравят неприятните мигове, да ги удавят в пиене и мнимо веселие.
Акико видя много жени, които упражняваха професията на майка й. Разбира се, тяхното ниво беше по-друго, но крайният резултат беше все същият. Спряла очи върху тях, тя изпита странното усещане, че отново е във „Фуяжо“ и гледа през тайните цепнатини на многобройните спални как изтичат безкрайно дългите часове на нощта.
Същевременно си даваше сметка, че се е променила, че вече възприема като куха фасада дори безкрайната изтънченост на майка си, че в крайна сметка тя не се е различавала по нищо от тези жени тук — лишени от положение и достойнство, лишени от най-ценното човешко качество за японците — честта.
Икан не беше имала нито семейство, нито прадеди, които да почита, нито съпруг, който да я закриля и насочва съдбата й в по-достойна посока. Тя беше имала единствено Акико — грижа и бреме, прекалено тежки за жена като нея.
Защото, подобно на всички тези жени тук, тя нямаше бъдеще, в което да расте и оформя мирогледа си едно невинно дете.
— Акико-сан.
Съзнанието й с лекота се прехвърли в настоящето.
— Хай?
— Защо не го стори?
Прекрасно разбра какво има предвид, но реши да отвърне с обичайното недоумение:
— Не разбирам за какво говориш, Сайго-сан.
Той обмисли чутото за миг, после каза:
— Ти можеше да ме победиш там, в дожото. Но предпочете да не го сториш.
— Не можех! — тръсна глава тя. — Моля те да ми повярваш!
— Усетих го, Акико-сан.
Тъмните й очи се впиха в неговите.
— Усетил си друго, Сайго-сан. Най-вероятно силното безпокойство да не бъдеш победен пред очите на своите колеги. Твоето поведение се определя от чувството за чест — то е твоето най-силно оръжие и най-голяма слабост. Как бих могла да те извадя от подобно състояние?
Днес, три седмици по-късно, газейки дълбокия сняг сред заспалите до следващото лято портокалови дръвчета, тя си даде сметка, че е постъпила правилно.
„Мичи“. На японски тази дума означава пътека, но има и още редица други значения — пътешествие, дълг, странник…
Акико изведнъж почувства, че вероятно е единственото човешко, същество на света, сблъскало се със ситуация, при която действат всички значения на тази дума. Защото животът й със Сайго беше всичко това; тя не можеше да определи къде свършва едното значение и къде започва другото.
Мълчаливо се приближаваха към малка горичка от тънки бамбукови дръвчета. Един клон на най-близкото от тях, очевидно и най-старото, беше извит под тежкия заледен сняг, всеки миг щеше да се прекърши. Но стана друго. Събрал в себе си последните съпротивителни сили на гъвкавата си същност, той се поклащаше под поривите на студения вятър, после отскочи рязко нагоре, снегът се посипа по главите на двете самотни човешки същества. Беше свободен, беше отхвърлил тежкото бреме, беше готов за нов живот…