Те отминаха нататък. Сгушени в топлите си връхни дрехи, пъхнали ръце в джобовете, двамата продължаваха да крачат напред. Вятърът свиреше в ушите им.
Спряха на завет сред гъста борова гора, вляво от тях ромонеше невидимо поточе. Оттук не можеха да видят нито грозната грамада на огромния завод оттатък Кумамото, нито дори величествения връх Асо, покрит с лава и гореща пепел. За миг изпитаха усещането, че човек може да се откъсне дори от даденостите на природата, да забрави дълбоко разделените пластове, от които е съграден собственият му нищожен живот.
Сайго се обърна с гръб към напукания от старост дънер на вековен бор и бавно се отпусна на колене. Акико стори същото, заела позиция странично от него. Той не я погледна, очите му продължаваха да са вперени в гъсто преплетените клони, натежали от заледен сняг.
Акико гледаше гордия му профил. В много отношения този мъж продължаваше да бъде загадка за нея. А сега й се стори, че още повече той е загадка и за самия себе си. Макар че притежаваше изключителна за млад човек проницателност, той едва ли я ползваше за самопознание. В душата му гореше мрачният огън на омразата и този огън трябваше с нещо да се подклажда. Акико беше убедена, че угасне ли този огън, Сайго ще се превърне в безжизнен труп. Огънят беше храната за душата му, той беше това, което е майчиното мляко за новороденото.
Макар и убедена, че този човек е олицетворение на злото, тя продължаваше да изпитва влечение към него. Дали това се дължеше на убеждението й, или пък съществуваше въпреки него? Когато беше до него, тя се вцепеняваше от страх. Сякаш мрачният огън, който изгаряше душата му, беше заразителен. Същевременно чувстваше как я напускат обичайните ограничения на морала и духът й е готов на всичко, включително и на разрушителни действия.
Със Сайго имаше чувството на принадлежност. Времето и пространството се сливаха в стройно цяло. Подобно на нея и той притежаваше духа на човек извън закона, но не и на човек, отхвърлен от обществото, създало този закон. Отхвърленият от обществото няма статут, достойнство, чест. Това й стана особено ясно, когато си спомни за гейшите в ресторанта — с черни зъби и покрити с дебел слой оризово брашно лица.
Тогава си даде сметка, че мисли за Икан сравнително рядко, а когато го прави, винаги е свързано с неосъзнатото желание да се отърси от нещо недостойно, нещо отвратително. Икан не притежаваше статут, освен този на „таю“, който нямаше никаква стойност извън стените на Йошивара. Успяла да избяга оттам, Акико беше изпълнена с омраза към всички куртизанки.
Нима Икан не бе продадена като робиня? Нима не е истина, че придобила уменията на жена за удоволствия, тя завинаги е изгубила качествата на желана съпруга? Къде е достойнството при подобен начин на живот? Къде е честта?
По отношение на майка си Акико не изпитваше дори гняв. Чувствата й отдавна бяха надраснали фазата, при която беше ненавиждала Икан заради неспособността й да я приеме. Изпитваше омраза единствено към това, което е била нейната майка към това, което е вършила.
Икан беше наистина отхвърлена от обществото, без да осъзнава това, Акико също се бе включила в нейната категория. Но Сайго й показа, че може да поеме и по друг, по-различен път. Защото човекът извън закона притежава статут, притежава достойнство и чест. Това се доказва напълно и без никакво съмнение от древната японска традиция на „благородния провал“, т.е. на тържеството на идеалите над конкретните действия.
Застинал до нея, Сайго изведнъж се разтърси от конвулсии. Имаше чувството, че вътрешностите му се разпъват в противоположни посоки, заля го жлъч и неудържимото желание да я наранява.
— Все трябва да има някакъв край — промърмори той.
Вятърът подхвана думите му и ги запрати сред ледените борови стволове. Той продължаваше да гледа встрани, само лекото потръпване на тялото му издаваше наличието на огромно вътрешно напрежение.
— Може би се чудиш кое е това момиче, което доведох у дома преди няколко седмици — продума отново той, брадичката му бавно се спусна надолу и опря в гърдите. — Тя е жената, която обичам! — Акико усети как ножът прониква между ребрата й; въпреки това се извърна към него, бавно, както той го желаеше. — Името й е Юкио, тя ми изневери. Стори го с братовчед ми, който е гайжин. Гайжин и итеки! — Двата епитета бяха изстреляни с такава дива злоба, че Акико неволно затвори очи.