Сама в Залата на Сенките, Акико беше коленичила пред двойната редица ароматични пръчици и дълги бели свещи. Всички горяха, помещението бе натежало от тежък аромат. Въздухът сякаш всмукваше молитвата й.
Замъкът на Кийоки се беше сгушил в закътана долчинка, изпълнена с бели брези и лиственици, просторни полянки с великолепни цъфнали азалии и праскови, на хиляда метра височина над морското равнище, в средата на платото Азама. Това беше най-типичната за Япония земя — хладна през лятото, мразовита през зимата. Беше отдалечена на 130 километра от Токио, в североизточна посока от гигантската метрополия, почти в центъра на Хоншу, най-големия японски остров.
Платото се простираше от двете страни на връх Азамаяма, действащ вулкан с изпепелени склонове, издигащ се на повече от 2500 метра надморска височина.
От другата страна на долината, точно срещу замъка на Кийоки, се чернееше Ониошидаши — мрачен, гол и заплашителен вулканичен връх, получил името „Изригването на дявола“, след опустошителното си пробуждане през 1783 година.
В околността имаше множество вили и паркове, притежание на богати хора, но всички бяха на доста голямо разстояние от замъка на Кийоки, получил името „Ями Доко“ — „Хвърчилото на мрака“, малко след неговото настаняване тук.
Акико нямаше представа кога точно е станало това, така както нямаше представа и за още ред неща, отнасящи се до сенсея и неговите привички. Като съдеше по външния му вид тя беше сигурна, че в жилите му тече и монголска кръв — това ясно личеше от формата на очите му, плоските скули и цвета на кожата му. Представяше си дедите му, увити във вълчи кожи и стегнати в груби железни брони, връхлитащи откъм китайските степи на малките си коне, жестоки и безпощадни към жителите на беззащитните села в долините.
Заниманията се провеждаха стриктно, по желязна програма, без никакви отклонения. Този режим се различаваше значително от двете години, прекарани в риуто край Кумамото. Всяка секунда от времето й в Азама беше предварително отмерена, всеки пропуск от предначертаната програма водеше след себе си тежки наказания. Никакви извинения не се признаваха, включително и заболяване. Кийоки лично лекуваше своите възпитаници с помощта на отвари от различни билки. Беше отличен „йоген“ — знахар, и Акико, която и без това рядко боледуваше, се вдигаше на крака от тях за броени часове. Те, разбира се, не означаваха почивка. Учебната програма, включително и най-трудните физически упражнения, трябваше да бъде изпълнена в срок.
Излизаха да живеят на открито в продължение на седмици, замъкът се превръщаше в далечен мираж. Това ставаше, независимо от годишните сезони, често през най-студените и мрачни зимни дни или пък в ранната есен, когато цялото, югоизточно крайбрежие на острова се разтърсваше от тайфуни и ураганни ветрове.
Всичко това ставаше със съвсем определена цел. Той я научи как да се справя с природните стихии, а в определени случаи — дори и да ги укротява. При тези свои пътешествия вземаха със себе си единствено „рокугу“ — шестте пътнически предмета, задължителни за всеки нинджа. Петте от тях се побираха в шестия, напречен „ишитаке“ и представляващ триметрова пръчка от кух бамбук. Вътре се побираха лекарство, тебешир, кърпа, шапка и „музубинава“ — осемметрово въже, изплетено от човешки коси — по-леко и далеч по-здраво от обикновените въжета.
Живееха по дърветата, сред храсталаците, край пенливи планински поточета, по скалите над водопада Ширайто — гъста мрежа от кристалночисти рекички, събиращи се над огромна скала и спускащи се по нея със спираща дъха красота.
Кийоки твърдеше, че техниката „цучигумо“ е наследил от баща си, който пък я научил направо от Джинай Укифуне — наемен убиец, служил на могъщото феодално даймийо Нобунада Ода и известен като единствения в историята нинджа-джудже.
Кийоки наричаше тази техника „прилеп под покрива“. Той я учеше как да се катери по гредите на покривните конструкции с помощта на „котешки нокти“ от специална стомана. Часове наред висяха между небето и земята, използваха особена техника за контролиране на дишането, която им позволяваше да ограничат метаболизма на тялото си чак до сутринта.
С първите лъчи на слънцето се спускаха безшумно на каменния под, мускулите им бяха свити, но едновременно с това свежи, готови да нанесат съкрушителен удар на евентуалния противник.
Една вечер, около година и половина след настаняването й в замъка, Кийоки я извика в една стая, която до този момент й беше напълно непозната. Беше просторна, с висок и извит таван, чиито очертания се губеха в мрака, разделена на две с портичка, наподобяваща китайските „лунни врати“ — тясна и почти кръгла.