Тук за пръв път от престоя си в замъка Акико видя татами. Кийоки беше коленичил върху едно от тях, съвсем близо до „лунната врата“. Пред него имаше лакиран сервиз за чай и малка чинийка с оризови сладкиши.
Акико му се поклони, свали ботушите си и коленичи до него. „Лунната портичка“ се извисяваше над главите им и очертаваше ясно линията, която разделя сенсея от неговия ученик.
Наоколо цареше тишина и абсолютно спокойствие. Прилагайки на практика наученото, Акико се отпусна в себе си, усещайки ясно хармонията на неговото „ва“.
С интерес гледаше как сенсеят приготвя зеления чай. Никога не бе допускала, че владее и това изкуство. Ритмичните му движения я хипнотизираха, чувстваше се лека и почти ефимерна, в душата й нахлу неземно спокойствие.
Кийоки остави бъркалката, завъртя леко чашата й и я подаде. Движението му бе придружено от дълбок поклон. Акико стори същото, тялото й се изпъна, челото й докосна татамито от другата страна на „лунната врата“.
До слуха й достигна леко съскане. Шумолене на коприна или…
Тялото й изведнъж настръхна, адреналинът нахлу с тътен във вените й. Протегнатата й напред глава рязко продължи своето движение, тялото й светкавично се сви на кълбо и се претърколи напред.
В следващата секунда широката гилотина се хлъзна от арката на „лунната врата“, разсече плетената рогозка и потъна дълбоко в пода — точно там, където допреди миг беше стоял голият й, напълно беззащитен врат.
Акико се изправи на колене и впери разширените си от смайване очи в сенсея, който кротко пиеше чай.
— Как? — прошепна озадачено тя. — Не усетих никакво потрепване в твоето „ва“. Нямаше нищо, абсолютно нищо!
— Точно затова си тук — простичко отвърна Кийоки. — Моето „ва“ се маскира от „яхо“.
— „Яхо“? — повтори в унес Акико. — Магия?
— Наречи го както щеш — сви рамене сенсеят. — То има много имена. Не е толкова важно кое от тях ще предпочетеш.
— То съществува…
— Имаше ли някаква представа за моите намерения?
— Можех да бъда убита. Наистина ли щеше да го допуснеш?
— Веднъж освободена, гилотината не може да бъде спряна от нищо — отвърна той. — Но ти, както винаги, беше пълен господар на съдбата си. Аз пък се радвам, че все още си тук, до мен. Не си първата жена, дошла тук да търси онова, което обикновено търсят мъжете. Жените като правило се стремят да контролират властта и именно заради това разполагат с нея. Тази стратегия е прикрита, типично женска. Така в обществото майката контролира своя син, съпругата — мъжа си. Случва се изключително рядко жената да търси пряко средство за контрол, да демонстрира властта си над мъжете чрез непосредствената си воля. Вече споменах, че няколко жени преди теб се опитаха да постигнат това. Но всички се провалиха. Може би ти ще си първата истинска Мико. — След тези думи сенсеят се изправи и й протегна ръка: — Ела. Време е да се залавяме с твоята истинска подготовка.
Беше просто едно лице, мяркащо се през гъстите дъждовни струи. Виждаше го и същевременно сякаш никога не беше го виждала. Беше до нея, едновременно с това го нямаше. Неуловим като ками, той проблесна с ослепителна светлина, в следващия миг от него нямаше нито следа.
Въпреки годините, прекарани с него, въпреки че именно той й предаде в ръцете ключа към новия свят, дойде време да се съмнява, че някога изобщо е била в Ями Доко.
Швейцарските Алпи се издигаха като отвесни стени около хижата, в която лежеше тя, плътно увита в снежнобели бинтове. Не беше в състояние да вижда, през по-голямата част от времето до слуха й не достигаше нищо интересно. Оставаха й единствено спомените.
Кийоки се превърна в сън, безплътен като утринната омара във вековна гора. Това обаче не се отнасяше до наученото от него.
Всеки ден, в продължение на четирийсет минути и нито секунда повече, сестрите в бели униформи изкарваха снабденото й с колелца легло под лъчите на бледото слънце. По отношение на някои неща швейцарците са не по-малко прецизни от японците. Едно от тях беше разписанието.
Спомни си онзи миг, в който храсталаците затрещяха и насреща им изскочи, огромен глиган. Ясно видя грозните и мазни на вид бивни, насочени към корема й злобните и уплашени очички. Не мръдна от мястото си, духът й остана спокоен като водите на планинско езеро. После устата й се разтвори и от нея се разнесе грозният вик „киай“, изпълнен с нюансите на „тоате но ате“ — „удар от разстояние“.
Глиганът се извъртя във въздуха, от зурлата му се изтръгна пискливо квичене, което секна почти веднага — сякаш някой го бе стиснал, за гърлото. Тялото му тежко се тръшна ничком на земята и замря там. Щеше да остане в това положение, докато тя реши да прекъсне бойния вик — така й беше казал Кийоки.