Отново почувства докосването на кимоното му до ръката си. Присъствието му край леглото й по време на дългия следобеден сън се чувстваше осезателно. Сякаш дори сънят в замъка Ями Доко беше подчинен на специалната й подготовка.
Тя мечтаеше за неговите уроци така, както младежът мечтае за секс — с болка, страст, всеотдайност.
Отношенията им се отличаваха с едно особено целомъдрие, напълно непознато за нея при контактите с други мъже. Той не беше светец, но тя не го желаеше физически. Защото далеч повече желаеше да притежава уменията му, особено онова от тях, което продължаваше да нарича „яхо“ и което й беше по-скъпо от всеки любовник.
Помнеше ясно раздялата им. Беше останала при него цели седем години — многозначителна цифра и за двамата, магическа цифра. Но накрая дойде време да се върне в света на хората и да осъществи своето отмъщение.
Едно лице, което проблясва в дъжда.
Беше почти убедена, че след нейното заминаване замъкът е започнал да се руши, отстъпвайки бързо пред настъплението на пищната растителност в долината. Дъждът плющеше върху раменете й в такт с протяжната мелодия на „комузо“. Зайци се разбягваха изпод краката й, самотен ястреб се беше оставил на поривите на вятъра и лениво се поклащаше над върховете на дърветата.
Докато се спускаше все по-далеч от скованото в студ плато и се смесваше с тълпите туристи в добре поддържаните, но изкуствени паркове в околностите на Токио, тя имаше чувството, че страда най-много от липсата на Сайго, тъй като в продължение на цели седем години неговата любов бе заместена от уроците на Кийоки. С усилие на волята си наложи да не мисли за него, тъй като тези мисли я измъчваха.
По телефона й казаха, че той вече не е в Кумамото, И тя тръгна към едно от предградията на Токио, там, където бе неговият дом.
Седем години не беше го виждала и чувала, но въпреки това, докато влакът препускаше по блестящите релси и я приближаваше към него с всяка изминала минута, тя имаше чувството, че това не са били седем години, а някакви си незначителни седем минути. Кратък полъх на времето и нищо повече. Между тях нямаше пространство, нямаше чувство за промяна и отчуждение.
Сайго рядко споменаваше родителите си. Тя виждаше единствено мъката, изписваща се върху лицето му всеки път, когато говореше за баща си. Може би затова се оказа напълно неподготвена за великолепието на неговия дом.
Преди всичко беше просторен — едно рядко срещащо се качество в японските жилища. Второ — беше ограден с великолепни градини, простиращи се далеч отвъд стените на къщата. Пространството в Япония се цени толкова високо, че Акико неизбежно се почувства зашеметена. Не можеше да повярва, че толкова много пространство принадлежи на едно-единствено семейство.
После удивлението й нарасна, тъй като установи, че цялото „семейство“ се състои от майката на Сайго и десетина слуги. Нито братя, нито сестри, нито каквито и да било роднини. Тя беше дребна и изящно сложена жена с красивото и малко надменно лице на самурайска съпруга. Традициите бяха всичко в нейния живот.
Очаквана гостенка, Акико беше посрещната на прага от любезен прислужник. Той я отведе в определената за нея стая и я предаде в ръцете на камериерката. Тя разопакова багажа й и я отведе в банята, където я чакаше друга, трета по ред прислужница. После я нагостиха с печена опашка от риба, полята обилно със соев сос, великолепна студена салата от морски водорасли, пиле, ориз и бледозлатист чай с непознат вкус.
Когато всичко това приключи, навън отдавна се беше стъмнило. Четвърта прислужница се появи да я отведе обратно в стаята й. Там я чакаше удобен футон, приготвен за спане. Така тя прекара първите шестнайсет часа от престоя си в този дом, без дори за миг да зърне лицето на стопанката му.
На другата сутрин Акико се облече в най-хубавото си кимоно, погледна, се в огледалото и тъжно си призна, че всъщност дрехата не е кой знае какво. Животът в планините я беше отучил да мисли за себе си като за жена.
Ръбовете на ръкавите бяха малко поотъркани, коприната съвсем не беше от най-добро качество.
За разлика от нея облеклото на Итами беше безупречно. Но то би било същото и в компанията на най-знатните японски дами, успокои се вътрешно Акико.
Срещата се състоя в една от просторните, покрити с шестнайсет татами стаи, веднага след като Акико беше готова с облеклото и прическата си. Младата прислужница, която от снощи бе поела грижите за нея, почука на хартиената преграда, изчака разрешение да влезе, след това коленичи до Акико и в продължение на почти цял час се занимава с косата й. Изчетка я, среса я и постави украшенията — дървената шнола „цуге“, останала от Икан, и комплектът фиби „канзаши“, които й бе подарил някога Шимада.