— Досега не съм се чувствала отровена — леко отвърна Акико.
— Не бива да се отнасяте лекомислено към тези неща, скъпа — рече Итами и отново закрачи напред. — Няма да ви преча, ако решите да останете. Отдавна зная, че насила нищо не може да се постигне и няма смисъл човек да налага волята си на околните. Не съм го правила нито със съпруга си, нито сина си, нито дори със своята снаха. Положително няма да го сторя и с вас. Но ви говоря откровено и ви моля да обърнете внимание на думите ми.
Отново настъпи мълчание.
— Искам да го видя, Итами-сан — промълви най-накрая Акико.
— Разбира се, дете мое — отвърна, Итами и леко склони глава.
На сватбата бяха само четирима: Сайго и Акико ръка в ръка, Итами и шинтоисткият свещеник, който извърши церемонията. Всичко бе извършено в северната градина, сред аромата на лимони и рози. Денят беше ясен, въздухът — кристалночист. Слънцето ги обливаше с щедрите си топли лъчи.
После Сайго я отведе в Токио и тя виждаше Итами рядко, съвсем епизодично. Не можа да присъства на погребението му. Тялото бе докарано от Америка в запечатан ковчег, а Итами, научила подробности за смъртта на своя син, отказа да го отвори. Акико получи от нея дълго писмо. Итами пишеше, че иска само едно — да погребе Сайго до гроба на баща му. Човекът, който го беше обичал по начин, недостъпен за нея, и който бе покварил душата му така, че дори в смъртта тя не можеше да му прости това.
Акико не изпитваше никакви колебания. Просто трябваше да стори това, което Сайго й беше заръчал, преди да отпътува за Америка. Дори да не беше й казал нито дума, тя пак знаеше какво трябва да стори.
— Зная как да го сторя — тържествуващо му бе казала тя в деня, в който празнуваха осмата годишнина от съвместния си живот. — Това ще означава пълна промяна за мен.
После му показа снимката. Той дълго време мълча, очите му бавно се местеха от снимката върху лицето й и обратно.
— Това ще го унищожи! — промълви най-сетне той. — В случай че аз не се завърна… — Лицето му се изкриви в жестока гримаса: — Но аз ще се върна!
Акико обаче, беше на друго мнение. Беше сигурна, че Сайго е мъртвец още в момента, в който стъпи на борда на самолета, който трябваше да го отнесе в Америка за решителния сблъсък с Никълъс Линеър, неговия братовчед. Тази сигурност обаче, не й позволяваше да го спре дори да му намекне за съдбата, която то очаква. Той беше воин, а да лиши воина от неговата битка беше все едно да прониже сърцето му с кинжал.
Новината за смъртта му я настигна в Швейцария вече пета седмица пребиваваше там. Скърбеше за него, дори когато отработваше в съзнанието си последните подробности от страшното отмъщение.
Искаше да тренира по време на дългия си престой в швейцарската клиника. Но лекарите категорично й забраниха това, поне през първата седмица. После сама трябвало да реши, добавиха те, с тайната надежда, че няма да направи нищо с тези плътни бинтове около главата. Сгрешиха, разбира се, но все пак това бяха швейцарци, а всички знаят колко тесногръди хора са те.
Всеки ден преди обед я откарваха в гимнастическия салон. Там тя провеждаше серия от тежки физически упражнения в продължение на плътни деветдесет минути. Упражнения, предназначени да поддържат във форма великолепното й тяло. Късно следобед ги повтаряше още веднъж, а нощем, свикнала на минимално количество сън, тя ставаше сама, определяше безпогрешно по слух местоположението на сестрите и отново поемаше към гимнастическия салон.
Жадуваше за физическо натоварване и потапяше в него цялото си същество. Преди всичко, защото упражненията й помагаха да не мисли за последиците от това, което беше сторила. Ако тукашните лекари претърпят неуспех, тя е напълно загубена. Предварително я бяха убедили в своите способности, с очите си беше видяла резултатите от тяхната работа. Това я убеди, но сега, след като операцията беше факт и връщане назад не можеше да има, след като познатата Акико беше изчезнала завинаги в небитието, в душата й отново започнаха да се промъкват черни съмнения. Ами ако…? Ами ако нещо не е както трябва?
Затова предпочиташе да потъне дълбоко в градината на духа, да гради основите на това, което беше научила от Кийоки, на това, което Сун Сиунг беше вселил в младата й душа. Нищо друго не и оставаше. Особено сега, след като Сайго е мъртъв.
Най-сетне настъпи утрото, в което мракът бе принуден да отстъпи. Пласт след пласт падаха от очите и черното посивяваше, избледняваше, превръщаше се в тебеширено бяло…
— В погледа й бавно се настаниха очертанията на стаята, които ставаха все по-плътни, изпълваха се със съдържание. Завесите бяха дръпнати, осветлението изключено. Помещението се осветяваше единствено от слаба нощна лампа, но дори и нейната жълтеникава светлина преряза като нож зениците на Акико. Шест седмици беше прекарала в пълен и непрогледен мрак. Зрението й носеше болка, и беше принудена често да примигва, за да върне поне част от приятната тъмнина, на която беше свикнала.