Помня първата му усмивка на прага, докато държеше вратата отворена.
Малкият Миларепа много се развълнува, като чу разказа за нещастията ни, ожали ни, прегърна ни и поиска да даде всичките си играчки на моите синове. А когато откри, че на мен и на жена ми ни беше останала само по една дреха, дреха, която можехме да изперем само в хубав ден, той се разплака. За миг неговото състрадание ме покри с въшки и дрипи. Добрината му ме принизи. В неговите ридания тази вечер, открих, че съм беден. Мисля, че точно тази вечер, вечерта на сълзите, аз осъзнах, че ще го мразя винаги.
Работех здраво. В тази област парите идваха лесно. За няколко години натрупах богатство.
Миларепа беше на шест години, когато изгуби баща си. Братовчед ми го беше оставил на мен със завещание, както и малката му сестричка и майка им. Тяхната собственост, яковете, конете, овцете, кравите, козите, магаретата, триъгълната нива и ливадите, както и цялото съдържание на хамбара, злато, сребро, мед, желязо, тюркоази, копринени тъкани и житницата, всичко ми беше поверено временно, докато Миларепа стане на възраст да върти стопанството.
Пред студеното тяло на братовчед ми и сред хлиповете на семейството му взех решение малкият Миларепа никога повече да не се усмихне, както беше дръзнал да ми се усмихне на прага на вратата, никога повече да не пролее онези мили сълзи, онези прекалено сладки сълзи, сълзите на богаташ, който се умилява.
Изгоних го от голямата къща и принудих него, сестра му и майка му да работят.
За няколко години майката се скърши в стара, грохнала жена, беззъба и сивокоса. Сестрата служеше за подлога на другите. Колкото до Миларепа, той беше пребледнял и отслабнал, косата му, която някога падаше на златисти къдри, сега бъкаше от въшки и гниди. Но въпреки това растеше и ставаше красив. Чакаше имането ми като нещо дължимо, държеше главата си изправена, вярваше в справедливостта, наричаше ме чичо и дори не се отнасяше с мен като с крадец. Ненавиждах го.
Когато стана на двайсет години и дойде да си поиска наследството, разбра, че никога няма да му го върна. Дълго ме руга и сетне започна да пие. Призори го прибираха по канавките. Малко по малко се приближаваше към простосмъртните. И най-после започна да се огъва.
Напусна областта. Изчезна някъде. Моето отмъщение се изпълваше. И за да бъде то завършено, трябваше само да изчакам сестра му окончателно да разтвори крака, което и сега правеше от време на време, когато подаянията не й стигаха.
Синовете ми се ожениха. Къщата ми се изпълни с бременни радостни снахи. Богатството ми растеше заедно с техните кореми. Струваше ми се дори, че пролетта е по-зелена и по-дълга. Съпругата ми наричаше това щастие.
Беше в деня на сватбата. Женех последния си син. Трийсет и петима гости вече пируваха в голямата стая, когато с жена ми излязохме да дадем разпореждания на слугите. Дали направихме добре, че излязохме?
Една пощуряла от страх слугиня изскочи от оборите.
— Господарю, господарю — крещеше тя, — конете са изчезнали!
Втурнах се. Яхърите бяха пълни, но вместо конете намерих пълчища скорпиони, паяци, жаби, змии и попови лъжички. Всичко това миришеше на черна магия.
Хукнах да предупредя гостите си. Но вече беше късно.
Разгонените кобили и разгорещените коне бяха нахлули в залата за пиршеството и сред адско цвилене конете се качваха върху кобилите с изпотени хълбоци и пяна по мордите, и всички тези, изпънати като лък, цвилещи и пръхтящи коне сипеха ритници по стените и колоните. Само за миг къщата рухна, гредите поддадоха, покривът се срути и се издигна облак прахоляк сред пращене на кости и сетни викове на похот и безнадеждност.
След това настъпи тишина, студена, тържествена тишина, тишината на ледниците в леденото сърце на зимата.
Трийсет и пет мъже и жени. Сред които моите синове и снахи. Всички мъртви. Жена ми и аз нямахме сили дори да крещим или да се жалим. Защо не бяхме мъртви и ние?
И тогава се появи Белокосата, и танцуваше щастливо сред руините.
— Миларепа, сине мой, благодаря ти! Ти отмъсти за нас. Благодаря ти, че през дългите години изучи магията и заклинанията. Не съжалявам, че ти дадох всичките си скрити съкровища, за да получиш върховно познание. Браво, сине мой, благодаря ти!
Надигнах се, за да ида да я убия. Но селяните се възпротивиха.
— Не я докосвай, иначе той ще си отмъсти.