Колкото повече се страхувах от смъртта, толкова повече ненавиждах Миларепа. Мислите за тях се сливаха. Парцаленото човече беше съумяло да се отдели от всичко, което аз не исках да напусна. Вероятно изглеждаше несретник в очите на богаташите, грозник в очите на девойките и слабак в очите на силните, но аз, аз знаех, че с изпъкналите си изпод восъчната кожа кокали той беше дълбоко щастлив, парцалено човече, което не държи на нищо, дори и на дрипата, която би могла да прикрие слабините му, защото говореха, че се разхождал напълно гол. Зелен и гол…
Зелен и гол… в гроба ми. И въпреки това знаех, че истински живият беше Миларепа, и че аз щях да бъда истинският мъртвец.
Няма по-жесток дар от проницателността, която приема формата на ненавист. В последните ми часове по тибетските земи, на одъра на страданието, най-сетне провидях мъдростта. Тя приемаше формата на онзи, когото възненавидях и срещу когото се бях настървявал цял живот.
Още си спомням за последната си въздишка: това не беше шепот на съжаление, не, а вой на омраза.
Чичо Свастика умира. Той скита от тяло в тяло през вековете и най-накрая се всели в мен, Симон, като похлопа една вечер на вратата на сънищата ми. Всъщност, като казах „най-накрая“, то е, нали, защото се надявам, че аз, Симон-Свастика, наближавам до стохилядния път… Защото според моите сметки… всъщност, ще видим…
Онова, което чичо Свастика така и никога не разбра, е, че лелята, щом само изстина тялото на мъжа й, натовари един як с храна и отиде до бялата скала, където живееше племенникът й.
Миларепа медитираше заедно със сестра си, която най-сетне го откри след цял живот проституиране. Лелята не посмя да прекоси моста, който водеше към входа на пещерата.
— Миларепа, изпълнена съм с угризения. Чичо ти умря в ужасни мъки. Разбрах, че през целия си живот сме вървели по грешния път. Миларепа, можеш ли да ми помогнеш? Мисля, че имам нужда от теб.
Сестра му стана и наруга леля си. Тя се върна към най-далечното минало и обясни, че всички беди на семейството идват от чичото и лелята.
— Какви беди? — запита Миларепа. — Аз съм щастлив, както никога не съм бил. Научих се да се отдалечавам от себе си, да усещам суетата на нещата и да се моля за ориста на другите същества.
— Миларепа — отговори сестра му, — заради тях бяхме разделени, заради тях мама е мъртва, заради тях цял живот просихме.
— Не виждам нищо унизително в просията.
— Миларепа — примоли се лелята, — моля те за прошка.
— Мини по моста.
— Не, не съм съгласна — провикна се сестрата. — Да си ходи у тях!
— Хайде, не слушай сестра ми и мини моста.
— Няма да приема леля ни!
— Сестричке, онези, които са изпълнени с обикновени желания и враждебност, не могат да направят нищо за чуждите. А не правят нищо полезно и за себе си. То е все едно човек, понесен от порой, да твърди, че спасява другите. Ела, лельо, чакаме те.
— Благодаря, племеннико.
— Не съм ти племенник. Бях, но вече не съм. Малкият Миларепа е далеч, много далеч назад, в едно минало от плът и кръв, което вече не ме засяга. Вече нямам семейство по силата на семето, семейството ми е по силата на човечността.
Учех я на законите на причините и следствията. Леля ми се промени в сърцето и словата си, стана отшелничка и постигаше собственото си спасение чрез практикуване на религията и медитацията над формулите.
Аз напредвах.
Денем променях тялото си, както исках, според безбройните форми, които въображението ми предлагаше, и летях из пространството. Нощем в сънищата си можех още по-удобно да опознавам вселената, като се разхождах по всички скали, по всички гори и по всички небеса, като приемах образа на животно, растение или минерал, като преминавах от вода към пламък и от облак към мишка.