— Здравей, Милдред. Бърт тук ли е?
— Не, в момента го няма.
— Да знаеш къде е?
— Не, не знам.
Уоли помисли около минута, след това се обърна да си ходи.
— Добре, ще го видя в понеделник. Изникна един проблем, мислех си, че той ще може да ни помогне. Кажи му да се отбие при нас.
Милдред го остави да измине цялата пътека до улицата, преди да го спре. Мразеше да размята мръсното семейно бельо пред повече хора, отколкото се налагаше, но щом разрешаването на някакъв проблем можеше да докара на Бърт един ден работа и няколко законно спечелени долара, щеше да се погрижи той да получи този шанс.
— А… заповядай вътре, Уоли.
Уоли изглеждаше малко изненадан, но се върна и влезе във всекидневната. Милдред затвори вратата.
— Ако е важно, Уоли, най-добре сам да намериш Бърт. Той… той вече не живее тук.
— Какво?
— Изнесе се.
— Къде?
— Не знам точно. Не ми каза. Но съм сигурна, че старият господин Пиърс знае. А ако с жена му ги няма у дома… мисля, че Маги Бидерхоф може да знае или поне ще ти каже как да се свържеш с него.
Уоли се взря в Милдред, после каза:
— И кога се случи всичко това?
— О… преди няколко дни.
— Искаш да кажеш, че сте се разделили?
— Нещо такова.
— Завинаги?
— Доколкото знам.
— Е, ако ти не знаеш, кой да знае?
— Да, завинаги.
— И ти живееш тук съвсем сама?
— Не, с децата. При баба си и дядо си са за уикенда, но те остават при мен, не при Бърт.
— Страшна новина, няма що.
Уоли запали нова цигара и пак се взря в Милдред. Очите му се спуснаха към краката й. Бяха голи, тъй като пестеше от чорапи, и тя придърпа притеснено полата си върху тях. Той я разгледа на още няколко места, за да изглежда все едно погледът му е бил случаен. После попита:
— Е, какво смяташ да правиш?
— Ами, успявам да си намирам работа.
— Не ми изглеждаш много заета.
— Събота е. Почивен ден.
— Нямам нищо против да го прекараме заедно. Винаги ми е било приятно да съм край теб.
— Определено си го пазил в тайна.
— Ами аз съм свестен човек.
И двамата се засмяха, а Милдред се почувства развълнувана и объркана, че този мъж, който никога не беше показвал ни най-малък интерес към нея, започна да я сваля в мига, в който разбра, че вече няма съпруг. Той продължи да говори, гласът му звучеше малко неестествено. Каза й колко хубаво могат да си прекарат, а тя му отвърна флиртаджийски. Беше наясно, че има нещо мътно в цялата работа, но беше замаяна от свободата си, с която още не бе свикнала. Той въздъхна и й каза, че тази вечер бил зает.
— Но виж какво…
— Да?
— Какво ще правиш утре вечер?
— Нямам никакви планове.
— Ами тогава…?
Тя сведе поглед, придърпа престорено скромно полата над коленете си и го стрелна с очи.
— Не виждам защо не.
Той стана, тя също.
— Значи имаме среща. Точно така. Ще излезем.
— Ако не съм забравила как се прави.
— О, ще се справиш. Кога? Шест и половина да речем?
— За мен е добре.
— Хайде да е седем.
— В седем ще съм готова.
Около пладне на следващия ден, докато Милдред похапваше кренвирши, госпожа Геслър намина да я покани на парти същата вечер. Милдред й наля чаша кафе и отвърна, че с удоволствие би дошла, но има среща и не е сигурна, че ще успее.
— Среща? Леле, колко си бърза…
— Няма да стоя със скръстени ръце.
— Познавам ли го?
— Уоли Бъргън.
— Уоли… Ами доведи го!
— Ще видя какви са неговите планове.
— Не знаех, че се интересува от теб.
— Нито пък аз… Луси, не мисля, че някога ме е харесвал. Дори не ми се вярва да ме е поглеждал като жена. Но в мига, в който чу, че Бърт се е изнесъл… беше направо смешно какъв ефект имаше новината върху него. Видимо се развълнува. Би ли ме осведомила защо?