Предаванията по радиото продължиха и усещането на Милдред, че е захвърлена навън на студа нарастваше, докато един ден стана непоносимо. Веда не се появи повече при Самървил. За най-голямо учудване на майка й изпълненията й редовно можеха да се чуят в сряда от 3:15 в „Часът на Тревизо“, където се изявяваха най-способните ученици на същия онзи Карло Тревизо, който някога беше затръшнал така безцеремонно капака на пианото върху пръстите й. След като изслуша две предавания и попи всяка капчица от изпълнението на Веда, както и всичко, което водещият каза за нея, на Милдред й хрумна нещо. Чрез господин Тревизо можеше да накара дъщеря си да й се обади по телефона и да й благодари за нещо, което смяташе да направи за нея. След като пречупеше гордостта й, всичко можеше да се случи.
Затова скоро се озова в същата онази приемна и чу същите вокални изпълнения, а докато чакаше, ставаше все по-нервна. Но когато господин Тревизо най-накрая я прие, тя смяташе, че напълно се е овладяла. Припомни му коя е, той я изгледа остро, кимна, но не направи никакъв коментар. Тя му произнесе малка реч, която звучеше строго и със сигурност точно така бе замислена.
— Господин Тревизо, идвам при вас по въпрос, който ще ви помоля да запазите в пълна конфиденциалност, а когато ви кажа причината, съм сигурна, че с радост ще го направите. Дъщеря ми Веда, доколкото знам, взима уроци от вас. По причина, известна най-вече на нея, тя предпочита да няма нищо общо с мен в момента, а аз съм далеч от мисълта да се натрапвам в живота й или да й искам обяснения. Въпреки това имам дълг към нея по отношение на разходите за музикалното й образование. Именно аз, господин Тревизо, съм причината тя да учи сериозно музика и макар да е решила да живее далеч от мен, все още смятам, че нейната музика е моя отговорност и в бъдеще, без да й казвате нищо, дори и дума, бих искала да изпращате сметките си на мен, а не на нея. Надявам се, че не намирате молбата ми за необоснована.
Господин Тревизо се беше настанил на един стол и слушаше със застинало в усмивка лице като посмъртна маска. После дълго и внимателно разглежда ноктите си. Накрая стана.
— Много съжалявам, мадам, но това е въпрос, който не мога да обсъждам с вас.
— И аз много съжалявам, господин Тревизо, но се боя, че ще се наложи да го обсъдите с мен. Веда е моя дъщеря и…
— Мадам, извинете, но съм зает.
И се отправи с бързи стъпки към вратата, която отвори, все едно Милдред беше кралицата на Неапол. Нищо не се случи. Милдред не мърдаше от мястото си, прекръстоса все още хубавите си крака така сякаш искаше да каже ясно, че няма никакво намерение да си тръгне, докато не приключат с това, за което бе дошла. Той се намръщи и си погледна часовника.
— Имам много важен ангажимент. Ще ме извините ли, моля?
Излезе и Милдред остана сама. След няколко минути влезе дребната пълна жена, взе някакви ноти, седна на пианото и започна да свири. Свиреше силно, без да спира, и с всяка измината минута изпълнението й ставаше все по-шумно. После и господин Тревизо се върна и махна на дебеланата да излезе. Няколко минути крачи намръщен напред-назад, след което отиде да затвори вратата. Седна близо до Милдред и докосна с дългия си кокалест пръст коляното й.
— Защо искате да си върнете момичето? Кажете ми?
— Господин Тревизо, бъркате мотивите ми. Аз…
— Не бъркам, никак даже не бъркам. Да речем, че кажа на Веда — извади късмет, хлапе, някой друг вече ще ти плаща уроците. И тя няма да се досети кой е? Няма да знае на кого да се обади, за да благодари и да попита дали не иска да се видите пак?