— Прекрасна, прекрасна!
— Би могла да стане, ако се похарчат малко пари.
— Да, точно това имам предвид… Колко искаш за нея, Монти?
За пръв път този следобед Монти наистина я погледна. Всички имоти, по които я беше водил, струваха около 10 000 долара, очевидно не му беше хрумвало, че тя може да се интересува от тази чудовищна купчина тухли. Вгледа се продължително в нея и каза:
— Преди две години — точно седемдесет и пет хиляди, и си струваше всеки цент. Миналата година — петдесет. Тази година — трийсет, плюс три хиляди и сто неплатени данъци, общо около трийсет и три хиляди долара.
Милдред имаше информация, че може да я купи за двайсет и осем хиляди и петстотин, плюс неплатените данъци, затова насмешливо отбеляза, че е по-добър търговец, отколкото го бе мислила. Но каза само:
— Прекрасна, прекрасна! — След това прекрачи прага и надникна вътре.
Къщата се беше променила след последното й посещение онази нощ в дъжда. Нямаше ги мебелите, картините, килимите и покривалата против прах, на места тапетите висяха. Когато тя влезе на пръсти вътре, обувките й заскърцаха по пода и стъпките й отекнаха неуверено в празното пространство. Той направи няколко смутени коментара и я поведе през първия етаж, после към втория. Скоро се озоваха в квартирата му, същия онзи слугински апартамент, в който живееше и преди. Вехтото обзавеждане го нямаше, мястото му бяха заели дъбови мебели с кожена тапицерия, които тя си спомняше от вилата в Лейк Ароухед. Седна и въздъхна, после каза, че малко почивка ще й се отрази добре. Той бързо й предложи чай, а когато тя прие, изчезна в спалнята. Върна се и попита:
— Или предпочиташ нещо по-силно? Имам една бутилка тук.
— С удоволствие ще пийна нещо по-силно.
— Свършиха ми ледът и содата, но…
— Предпочитам го чисто.
— Откога?
— О, много съм се променила.
Оказа се, че в бутилката има скоч, който не й харесваше толкова, колкото ръженото. Когато тя се задави от първата глътка, той се засмя и каза:
— Никак даже не си се променила. Поне по отношение на пиенето.
— Така си мислиш.
Беше се хлъзнал, без да иска, към лична тема, затова се върна към хвалбите за къщата.
— Няма нужда да ми я пробутваш — каза тя. — Вече я искам. И няма нужда да ми крещиш от другия край на стаята, сякаш съм глуха. До мен има място.
С леко глуповат вид той се приближи до канапето, на което беше седнала. Тя хвана малкото му пръстче и го погали.
— Дори не ме попита как съм.
— Как си?
— Добре.
— Радвам се.
— А ти как си?
— Добре.
— Радвам се.
Тя пак го погали по кутрето. Той се отдръпна и каза:
— Знаеш ли, господата в моето положение нямат много сърдечни авантюри. Ако продължаваш така, можеш да се окажеш жертва на развилнял се звяр, а това няма да ти хареса, нали?
— Е, не е толкова зле някой да се развилнее с теб.
Той извърна бързо очи и отвърна:
— Мислех, че ще говорим за къщата.
— Едно нещо ме тревожи.
— Какво?
— Ако я купя, а аз почти съм решила да го направя, ти къде ще отидеш? Ще се навърта ли из нея развилнял се звяр, или ще е само за мен?
— Ще е само за теб.
— Ясно.
Тя отново се пресегна към кутрето му. Той се отдръпна, преди да успее да го хване, изглеждаше раздразнен. После малко грубо я прегърна през раменете.
— Това ли искаш?
— Аха.
— Добре тогава.
Но тя тъкмо се облегна назад и той си дръпна ръката.
— Направих малка грешка с цената. За теб струва двайсет и девет хиляди петстотин и осемдесет. Така ще уредим и малкия ми дълг към теб, който е петстотин и двайсет долара и който ме притеснява отдавна.
— Имаш дълг към мен?
— Напрегни си паметта и съм сигурен, че ще си го спомниш.
Изражението му стана вълче и тя извика: