— Мили боже, чух я и бях поразена. Не чак толкова, защото винаги съм знаела, че й предстоят големи неща. Но въпреки това ме изненада. Имате много талантлива дъщеря, госпожо Пиърс.
— Радвам се, че мислите така, госпожо Берагон.
— Ще я поздравите ли от мен?
— Със сигурност, госпожо Берагон.
Затвори, лицето й беше почервеняло и грееше от щастие. Беше сигурна, че се е справила много добре. Но изражението на Монти беше толкова странно, че тя попита:
— Какво има?
— Къде е Веда?
— Нае си собствен апартамент преди няколко месеца. Не искаше да притеснява съседите, докато се упражнява.
— Сигурно е станала голяма бъркотия.
— Беше… ужасно.
След седмица домът на семейство Берагон изглеждаше като улучен от бомба. Основната идея на ремонта, който вървеше под надзора на Монти, беше огромната, но приятна къща да се възстанови във вида, който имаше, преди да се превърне в малък, но противен замък. За целта бяха махнати портиците и металните статуи на кучета. Палмите бяха изкоренени и остана само малката дъбова горичка в оригиналния й вид, без тропическа намеса. След цялото това кастрене остана толкова малко, че Милдред почти успя да се идентифицира с резултата. Когато изпод скелетата къщата започна да се появява такава, каквато бе замислена, когато жълтата боя беше свалена с газени лампи и стените бяха варосани в нежно бяло, когато бяха поставени зелените капандури и старият помпозен вход беше заменен с гостоприемна пътна врата, тя започна да се влюбва в новия си дом и нямаше търпение да бъде довършен. Радостта й стана още по-голяма, когато Монти реши, че екстериорът е готов и може да се пристъпи към интериора и обзавеждането. Той продължаваше да бъде мрачен и не спомена повече нито за 520-те долара, нито за Глендейл или някоя друга лична тема. Но изглеждаше решен да достави удоволствие на Милдред и непрекъснато я изненадваше, като пресъздаваше идеите й с боя, дърво и гипс.
Всичко, което успя да му обясни, беше, че харесва кленово дърво, но само по тази следа той успя изненадващо умело да схване целия й вкус. Махна тапетите и боядиса стените в деликатни цветове. Килимите, които купи, бяха едноцветни и в светли краски и къщата придоби уютен и неформален вид. Избра ярки евтини дамаски за мебелите и разви пред Милдред следната теория:
— Не бива да се пести от удобството. Стаята няма да изглежда уютна, ако наистина не е, а уютът струва пари. Но когато става въпрос просто за външния облик, за дизайна, трябва да си по-скромна. Хората ще те харесват повече, ако не си чак толкова богата.
Това беше нещо ново за Милдред и й направи такова впечатление, че не спираше да го обмисля и да се чуди как да го приложи в ресторантите си.
Той поиска разрешение да окачи някои от портретите на предците си, както и няколко снимки, които досега бяха стояли на склад при приятели. Но не ги натрапваше. Това, което някога беше приемна, сега се превърна в голяма всекидневна и в нея окачи колекция, посветена на „Милдред Пиърс Инк“: първото меню, първите й реклами, снимка на ресторанта в Глендейл, фотография на Милдред в бяла униформа и други неща, които тя дори не помнеше, че пази. Всички те бяха увеличени няколко пъти, поставени в рамка и окачени така, че да приличат на малка изложба. Отначало тя се чувстваше неудобно край тях и се боеше, че ги е окачил само за да й достави удоволствие. Но когато му го спомена, той остави чука и пироните, погледа я няколко секунди и я потупа съчувствено.
— Седни за минута, ще ти изнеса лекция по интериорен дизайн.
— Обичам уроци по интериорен дизайн.
— Знаеш ли коя е най-хубавата стая, която съм виждал?
— Не.
— Твоята гостна, или по-скоро — гостната на Бърт — в Глендейл. Всичко там означава нещо за този човек. Снимки от банкети, глупавите планове на къщите, които така и не са били построени — те са част от него. Те въздействат. Затова тази стая е добра. А знаеш ли коя е най-лошата, която съм виждал?
— Продължавай, уча се.
— Твоята всекидневна в същата тази къща. Нищо в нея — освен пианото, но то е отскоро — няма никакво значение нито за теб, нито за него, нито за някой друг. Просто стая, а това е просто ужасно… Един дом не може да бъде музей. Няма нужда в него да се окачват картини на Пикасо, да се обзавеждат като хотелски стаите, да се застилат с персийски килими и да се украсяват с китайски порцелан. В тях трябва да има неща, които означават нещо за обитателите им. Ако са просто фалшификати, купени набързо, колкото да запълнят мястото, стаята ще изглежда като онази всекидневна или като тази морава, която баща ми развали, когато се опитваше да се изфука с парите си… Нека направим тази къща такава, каквато искаме да бъде. Ако на теб този кът, посветен на будката за пайове не ти харесва, на мен ми харесва.