Това беше кулминацията в живота на Милдред.
Освен това се оказа и връхна точка във финансовата криза, която заплашваше да се превърне в истинска катастрофа, откакто неразумно се съгласи да купи къщата за 30 000 долара и да плати данъци за 3100 долара. Когато сключи сделката, имаше намерение да я финансира основно със заем от Федералната жилищна администрация. Но оттам я поляха със студена вода, когато й казаха, че не дават кредити над 16 000 долара. Трябваха й поне 20 000, а тя искаше 25 000. Второто отрезвяване дойде, когато отиде до банката. Оттам бяха готови да й дадат колкото поиска, очевидно я смятаха за нискорисков клиент, но не и преди да завърши ремонтът на имота и най-вече поставянето на нов покрив.
Дотогава знаеше, че ще има разходи, но си ги представяше като „няколко хиляди за ремонт и още няколко хиляди за мебели“. Но след като чу какво й казаха от банката, се замисли дали не е по-добре да преустрои изцяло къщата и да се сдобие със собственост, която някой би искал да купи, вместо да се товари с чудовищни дългове. Консултира се с Монти. Не му каза за финансовите си проблеми, а се зарадва на плана му да възстановят къщата във вида, в който е била, преди Берагон старши да реши да реализира странните си идеи. Но макар това да удовлетвори банката и да я направи подходяща за заем от 25 000, глътна нови 5000 долара и стопи напълно личните й спестявания. За мебелите се наложи да продаде акции. Когато се омъжи за Монти, реши, че му трябва кола. Това означаваше още 1200 долара. За да покрие този разход, заедно с още едно-две неща, които изникнаха по това време, се наложи да бръкне в резервите на фирмата. Написа си чек за 2500 и го осчетоводи като „премия“. Но не използва чековата книжка на госпожица Джийкъл, която й водеше счетоводството, а една от бланките, които винаги носеше в чантата си за спешни случаи. Все си повтаряше, че трябва да каже на госпожица Джийкъл за този чек, но така и не го направи. После, през декември 1939 година, за да покрие разходите по Коледа, си написа още един — премия от 2500 долара, така в началото на годината се получи разлика от 5000 долара между това, което показваха сметките на госпожица Джийкъл, и това, което всъщност се намираше в банката.
Но тези разходи бяха само част от проблемите й. За нейна изненада банката настоя за амортизационни начисления върху кредита й, както и за редовно плащане на лихвата, така към 125-те долара на месец се прибавиха още 250 — много повече, отколкото бе очаквала. После Монти й пробута Кърт и Фрида за 150 долара на месец и я вкара в още повече разходи от предвиденото. А и безкрайните гости, които бяха жадни колкото цял керван камили, качиха цената на светския им живот до невъобразима сума. Дотогава си беше позволявала да взима по 75 долара от четирите филиала на фирмата — будката за пайове, работилницата за пайове и ресторантите в Бевърли Хилс и Лагуна Бийч — или по 300 долара на седмица общо. Тези пари дотолкова надвишаваха ежедневните й разходи, че парите се трупаха в сметката й, освен това бяха много малка част от печалбата на фирмата, така че корпоративният резерв също растеше. Но когато си вдигна възнаграждението до 400 долара, резервът спря да се увеличава и госпожица Джийкъл на няколко пъти я уведоми със сериозно изражение, че ще трябва да прехвърли пари от резерва, който беше на отделна сметка, към текущите разходи, които също бяха на отделна сметка. Милдред одобри набързо, но с неохота тези трансфери от по 500 долара, но се почувства нещастна, все едно крадеше.
Резервът беше нещо като свещена крава, обикновено не се пипаше и рядко попадаше в обсега на внимание на госпожица Джийкъл, така че нямаше непосредствена опасност да научи, че Милдред е теглила от него. Но през март 1940 година, когато трябваше да подаде данъчната декларация, която занесе за заверка при нотариус, а после върна за подпис на собственичката на фирмата, Милдред я изби студена пот. Не смееше да погледне в очите счетоводителката си и да й каже какво е направила. Занесе декларацията на друг счетоводител, накара го да си мълчи и му каза какво е сторила. Поиска от него да напише нова декларация, която сама щеше да занесе за заверка при нотариус и която щеше да отговаря на реалното състояние на сметките й в банката. Той изглеждаше обезпокоен и й зададе много въпроси. Трябваше му цяла седмица, за да се увери, че засега няма нищо незаконно. Но непрекъснато наблягаше на „засега“ и гледаше Милдред обвинително. Накрая й поиска 100 долара за услугата, което бе абсурдна сума за най-обикновено преписване на декларацията със съвсем леки промени. Тя му плати и го остави да подаде документите, а на госпожица Джийкъл каза, че сама ги е изпратила по пощата. Госпожица Джийкъл я погледна въпросително и се върна в малкия си офис в работилницата за пайове, без да направи никакъв коментар.