— Икономка?
— Да, изпраща ме…
— През задния вход.
Очите му внезапно блеснаха с омраза, затвори вратата и тя тръгна като попарена към задната страна на къщата. Отвори й същият мъж, пусна я вътре и й каза да почака. Намираше се в нещо като сервизно фоайе. Забеляза, че от кухнята, която беше само на няколко крачки, готвачката и сервитьорката й хвърляха тайни погледи. Той се върна и я поведе през тъмните хладни коридори към библиотеката, където я остави. Тя седна, доволна, че уморените й крака ще си починат. След няколко минути влезе госпожа Форестър. Беше висока жена по ефирен халат. От нея във всички посоки се излъчваше грация, която целеше да покори целия свят. Милдред стана, подаде й бележката от госпожица Търнър и седна пак, докато госпожа Форестър я четеше. Очевидно посланието беше ласкателно, защото предизвика няколко кимвания и цъкания с език. След това госпожа Форестър вдигна глава и се усмихна.
— Прието е, Милдред, прислугата да сяда по покана на господарката, не когато тя реши.
Милдред толкова се стресна, когато чу към нея да се обръщат на малко име, че чак след секунда-две осъзна какво точно й бяха казали. Скочи, все едно краката й бяха пружини, лицето й беше пламнало, а устата й — пресъхнала.
— О, моля за извинение.
— Няма нищо, но предпочитам за дреболиите да започвам от самото начало, особено когато става въпрос за жена без опит. Седни. Имаме да си говорим за много неща и няма да се чувствам комфортно, ако стърчиш.
— Добре съм така.
— Милдред, каня те да седнеш.
Милдред усещаше пулса си в гърлото, очите й плувнаха в гневни сълзи. Госпожа Форестър заговори с размах за своите планове да реорганизира къщата. Очевидно това беше домът на бъдещия й съпруг, макар че какво правеше тя в него по халат цял месец преди сватбата, изобщо не си направи труда да обясни. Милдред щяла да си има собствена квартира над гаража. Самата госпожа имала две деца от предишен брак, но, разбира се, никакво сприятеляване между тях и дъщерите на икономката нямало да бъде позволено, но от това нямало опасност, защото Милдред щяла да си има отделен вход от алеята и „всякакви подобни проблеми можели да се разрешат“. Милдред слушаше, или поне се опитваше, но изведнъж пред очите й изникна картина. Представи си как някой казва на високомерната снобка Веда, че трябва да влиза през задния вход и че не може да другарува с отрочетата на Форестър. Милдред осъзна, че ако приеме тази работа, ще загуби Веда. Дъщеря й щеше да отиде при баща си, при дядо си, в полицията или щеше да спи на пейка в парка, но дори с камшик не можеше да я принуди да остане с нея над гаража на Форестър. Мисълта за хладното й дете я изпълни с гордост и тя стана.
— Не мисля, че съм човекът, когото търсите, госпожо Форестър.
— Господарката слага край на интервюто, Милдред.
— Госпожа Пиърс, ако нямате нищо против. И аз слагам края му.
Сега беше ред на госпожа Форестър да скочи, все едно краката й бяха пружини, но очевидно реши повече да не чете лекции за отношенията между прислуга и господарка. Озова се лице в лице с Милдред, която беше присвила очи по характерния си начин и в тях вече имаше нещо зловещо. Натисна един бутон и обяви с леден глас:
— Ще повикам Харис да те изпрати.
— И сама ще намеря изхода, благодаря.
Взе си дамската чанта и излезе от библиотеката, но вместо да завие към кухнята, се стрелна право към предната врата и я затвори спокойно след себе си. Направо не стъпваше по земята, докато вървеше към автобусната спирка и премина през Холивуд, без да забележи нищо край себе си. Когато установи, че е слязла по-рано и трябва да върви две пресечки пеша за връзката с Глендейл, се сви и краката й затрепериха. Пейката на булевард „Холивуд“ беше пълна и й се наложи да постои права. После всичко около нея се завъртя и слънцето й се стори необичайно ярко. Знаеше, че трябва да поседне, иначе щеше да се свлече на тротоара. В съседство имаше ресторант и тя се шмугна в него. Беше пълен с обядващи хора, но успя да намери малка маса в ъгъла и седна.
Взе менюто, но веднага го остави, за да не забележи момичето, че ръцете й треперят. Поръча сандвич с шунка и маруля, чаша мляко и чаша вода. Мина цяла вечност, докато й сервират. Момичето обикаляше наоколо, оплакваше се, че има много работа, за която й плащат малко. У Милдред се зароди неясно подозрение, че я обвиняват в кражба на бакшиш. Но беше на ръба на припадъка и нямаше сили да спори, затова повтори, че иска водата веднага и млъкна. Скоро пристигна поръчката й и тя започна апатично да яде. Водата проясни главата й, храната я ободри, но под лъжичката й още бе свито и това като че ли имаше нещо общо с ходенето пеша, лутането и караниците, в които беше преминала цялата й сутрин. Наистина беше в мрачно настроение и когато чу звук от плесница на сантиметри от ухото си, едвам обърна глава. Момичето, което й бе сервирало, стоеше лице в лице с друго момиче и Милдред видя как й зашлеви още един шамар.