Следобедът мина бавно. Милдред се чувстваше глупава, тромава, бавна и непохватна. Колкото и да се стараеше да не прави празни курсове, по масите й се трупаха мръсни чинии, а в кухнята — несервирани поръчки, докато накрая й се стори, че ще полудее от напрежение. Осъзна какъв е големият й проблем — не можеше да носи повече от две чинии наведнъж. Айда я осведоми, че тук подносите са забранени, защото пътеките са тесни и таблите биха довели до сблъсъци, което означаваше, че всичко трябваше да се носи на ръце. Но тя не можеше да закрепи под лакътя си пет-шест чинии наведнъж. Опита веднъж, но ръката й се огъна от тежестта и за малко да изпусне на пода един сладкиш. Най-страшно стана около три часа. Заведението вече беше празно и касиерката с рибешко лице дойде да й каже, че е загубила една сметка. Оказа се, че е за петдесет и пет цента, което означаваше, че бе загубила цялата си надница. Искаше й се да започне да мята предмети към главата на касиерката, но не го направи. Каза, че съжалява, събра последните си мръсни чинии и се върна с тях.
В кухнята господин Крис и Айда се бяха хванали за гушите и очевидно говореха за нея. Приближиха я и по израженията им усети, че присъдата е лоша. Зачака да се свърши, за да може да се махне от Айда, от филипинците миячи на чинии, миризмата и шума и мрачно се замисли какво ще прави оттук насетне. Но когато минаха покрай Арчи, той направи жест като арбитър, който помилва някого. Те изглеждаха учудени, но това като че ли реши съдбата й. Господин Крис каза: „Добре, добре“ — и влезе в залата. Айда се приближи към Милдред.
— Е, честно казано, Милдред, лично аз не смятам, че си подходяща за работата, господин Крис също не бе ни най-малко впечатлен, но главният готвач мисли, че ставаш, затова ще те оставим на пробен срок.
Милдред си спомни поправения клуб сандвич и лекото кимване, което получи от Арчи, и си даде сметка, че наистина е много важно да се разбира с готвача. Но вече ненавиждаше Айда и направи усилие това да не проличи по гласа й:
— Моля те, благодари от мое име на Арчи и му кажи, че се надявам да не го разочаровам. — Произнесе го достатъчно силно, за да я чуе и Арчи и беше възнаградена със силен мечешки смях.
— Работното ти време е от единайсет преди обед. Ако искаш закуска, идвай в десет и трийсет. Приключваш в три часа, след това можеш да обядваш. Вечер нямаме много клиенти, затова тогава има само три момичета, които се редуват. Ще работиш два пъти седмично от пет до девет за същата надница като през деня. В неделя заведението е затворено. Ще ти трябват бели обувки. Като на медицинските сестри, има ги във всеки магазин, струват два и деветдесет и пет. Какво има, Милдред, да не би да не желаеш работата?
— Просто съм малко уморена.
— Не се учудвам, при това твое безцелно разкарване.
Когато се прибра, завари децата, които току-що се бяха върнали от училище. Даде им мляко и бисквити и ги прати навън да си играят. След това се преоблече и си сложи чехли на пулсиращите от умора крака. Тъкмо се канеше да полегне, но чу подвикване и при нея влезе госпожа Геслър, която беше в мрачно настроение. Оказа се, че Айк не се бе прибрал предната вечер. Обадил й се около девет и й казал, че го повикали по спешност и нямало да може да се върне до сутринта. Било нормално за работата му и наистина се появил в десет, както обещал, но въпреки това госпожа Геслър му имаше много малко доверие, както и на всички останали, апропо.
— Луси, можеш ли да ми заемеш три долара? — попита я Милдред.
— Мога и повече, ако искаш.
— Не, благодаря. Намерих си работа и ми трябват някои неща.
— Веднага ли?
— За другата сутрин.
Госпожа Геслър излезе, а Милдред отиде в кухнята, за да й направи чай. Тя се върна, седна с благодарност пред димящата чаша и подаде на Милдред една банкнота.
— Нямах три, ето ти пет.
— Благодаря. Ще ти ги върна.
— Каква работа си намери?
— О… просто работа.
— Съжалявам… Но ако е онзи вид работа, се надявам да си в дом, в който плащат по пет долара. Прекалено млада си, за да се продаваш за два и лично аз не бих го правила с моряци.
— Сервитьорка съм в закусвалня.
— Горе-долу същото.
— Като че ли да.
— Странно, не е моя работа, но през цялото време, докато отговаряше на обявите и се опитваше да се уредиш като продавачка, се чудех защо не опиташ нещо подобно.