— Защо, Луси?
— Да речем, че си бе намерила работа в продажбите. Колко щеше да получаваш? Не знам какво си си мислела, но в търговията се работи за комисиони, защото е близо до ума, че ако не продаваш, няма и да ти плащат. А днес кой купува? Щеше само да висиш в някой магазин по цял ден, да се чудиш как да свържеш двата края и да не успяваш. Но пък хората продължават да ядат, дори и сега. Все нещо ще печелиш. А после… не знам. Може и да не си съгласна, но ми се струва, че не ставаш за търговия, не си от този тип хора. Но пък в това…
Всичко, което госпожа Бул беше казала, думите на госпожица Търнър и онова, което й беше подсказала нейната собствена интуиция след пътуването до Бевърли Хилс, изведнъж се стовари върху нея и тя хукна към банята. Млякото, сандвичите и чаят се надигнаха нагоре, докато тялото й се разтърсваше от мъчителни стенания. Госпожа Геслър застана до нея и й хвана главата, обърса устата й и й даде вода, а след това внимателно я поведе към леглото. Тя се срути върху него, обзета от истерия, хълцаше, трепереше и се гърчеше. Госпожа Геслър я съблече, разтри гърба й, потупа я и й каза да си излее всичко, да не се опитва да потиска чувствата си. Тя се отпусна и плака, докато цялото й лице се намокри от сълзи, които позволяваше на госпожа Геслър да бърше. Мина доста време, докато притихне, но не постигна мир, а потъна в мрачна безнадеждност.
— Не мога да го направя, Луси! — каза тя. — Просто… не… мога.
— Скъпа! Какво не можеш да направиш?
— Да нося униформа. Да взимам бакшиши. Да се изправя пред онези ужасни хора. Те ме наричат с ужасни думи. А един ме хвана за крака. О, още усещам ръката му. Бръкна ми чак до…
— Колко ти плащат?
— Двайсет и пет цента на час.
— И бакшишите са отделно?
— Да.
— Скъпа, ти си луда. От бакшишите ще печелиш по два долара на ден и ще изкарваш… поне двайсет на седмица, а толкова пари не си виждала откакто „Пиърс Хоумс“ фалира. Трябва да го направиш заради себе си. Никой вече не обръща внимание на униформите. А и се обзалагам, че ти седи добре. Освен това, хората правят каквото могат…
— Луси, спри! Ще се побъркам! Ще… — Но като видя как госпожа Геслър я погледна, се стегна и поне се опита да вкара малко логика в гневната си тирада. — Все това ми разправят — хората от трудовите борси, всички — че ставам само да нося униформа и да прислужвам на другите и…
— И може би са прави, поне засега. Опитват се да ти кажат точно това, което и аз. Ти си в тежко положение. Няма нищо лошо да си горда и аз те обичам заради това. Но ще умреш от глад, скъпа. Да не мислиш, че не ми се къса сърцето заради теб? Бих носила у вас всяка вечер печено или шунка или каквото имам, но се боя да не ме намразиш заради това. Просто трябва да приемеш тази работа…
— Знам. Не мога, а въпреки това трябва да го направя.
— Щом трябва, значи трябва, престани да мрънкаш.
— Обещай ми нещо, Луси.
— Каквото кажеш.
— Не казвай на никого.
— Дори на Айк няма да кажа.
— Не ми пука за Айк или какво ще кажат хората. Заради децата е. Не искам никой да знае, за да не се изпусне пред тях. Те не трябва да знаят, особено Веда.
— Ако питаш мен, Веда малко лети в облаците.
— Уважавам я заради това.
— Аз пък не.
— Не я разбираш. У нея има нещо, което си мислех, че аз имам, а сега открих, че не е така. Гордост или каквото там искаш го наричай. Веда за нищо на света не би вършила това, което аз се каня да правя.
— Ах, тази гордост, не бих си мръднала пръста заради нея. Но си права. Веда не би го правила, но сигурно би те оставила така да печелиш за лакомствата й.
— И аз искам тя да ги получава. Не само хляб, но и лакомства.
През шестте седмици, през които търси работа, Милдред почти не се бе виждала с Уоли. Той се отби една вечер, след като децата си бяха легнали, доста й се извинява за думите си и с разкаяние призна, че се е държал като пълен глупак. Тя каза, че няма лоши чувства и го заведе в гостната, макар този път да не си направи труда да пали камината и да му сервира питие. Но когато той седна до нея и я прегърна, тя стана и му произнесе една от онези нейни речи. Каза, че няма нищо против да се вижда с него по всяко време, но като приятел. Миналото си било минало и не бивало да се съживява при никакви обстоятелства. Ако той е съгласен с това, е добре дошъл и на нея наистина ще й е приятно да прекарва времето си с него. Той се възхити на позицията й и заяви, че ако е искрена, то той е напълно доволен от положението.