След това започна да се отбива често, обикновено около девет, защото тя не искаше децата да знаят, че се вижда редовно с него. Веднъж, когато момичетата бяха за уикенда при семейство Пиърс, той дойде в събота вечер и я „изведе“. Тя каза, че предпочита някое тихо място, защото се боеше, че щампованата рокля няма да й осигури достъп навсякъде, затова отидоха с колата до едно крайпътно заведение близо до Вентура. Една вечер, когато беше доста отчаяна, той пак се озова до нея на дивана и тя не помръдна. Когато я прегърна приятелски, тя не се съпротивлява, а когато придърпа главата й върху рамото си, не се отдръпна. Седяха дълго, без да говорят. И така зад здраво залостената врата, спуснатите щори и запушената ключалка те започнаха своя романс, точно там, в гостната. Романс едва ли е най-точната дума, защото тя не изпитваше никакви чувства. Но каквото и да беше, й даде два часа облекчение и забрава.
Тази вечер се надяваше Уоли да дойде, за да спре да мисли за униформата, която трябваше да си купи на сутринта, както и за присъдата да сервира храна, която почваше да се изпълнява на другия ден. Но когато на вратата се позвъни, се изненада, защото беше малко след седем. Отвори, но на прага не стоеше Уоли, а Бърт.
— О, здравей, страннико.
— Как си, Милдред?
— Не се оплаквам. А ти?
— Добре. Помислих си да намина да те видя и да си взема някои неща, които забравих в бюрото.
— Заповядай.
Но тогава от вътрешността на къщата се чуха такива викове, че всички разговори трябваше да се отложат за неопределено време. И двете деца се втурнаха в прегръдките му, а след това той тържествено ги премери колко са пораснали, откакто не ги бе виждал. „Поне пет сантиметра, а може би и седем“, отсъди той. Но Милдред подозираше, че беше виждал момичетата и предния уикенд и й се стори, че това е прекалено много за толкова кратко време, но пък може би той искаше да го запази в тайна, затова тя не си направи труда да го разобличи и така официално бе прието, че момичетата са със седем сантиметра по-високи. Тя заведе всички в гостната, Бърт седна на дивана, а децата се гушнаха в него. Милдред му съобщи най-важните новини за тях: че имат добри оценки в училище, че Веда се справя прекрасно с упражненията по пиано, че Рей има ново зъбче. Което тя веднага му показа и тъй като беше кътник, се наложи доста да си разтяга устата, за да може баща й да го види. А Бърт дълго му се възхищаваше и накрая й даде монета, за да отбележат придобивката.
И двете му показаха новите си придобивки: куклите, които госпожа Геслър им бе донесла от Сан Педро преди няколко дни; короните, които щяха да носят на празненството за края на учебната година след две седмици; няколко топки, прозрачни зарчета и флакони от парфюм, с които се бяха сдобили след размяна с други деца. Бърт попита Милдред за някои общи познати и тя му отговори съвсем приятелски. Но тогава децата останаха извън вниманието на родителите си и бързо им доскуча. Започнаха да се мятат насам-натам, но Милдред ги спря. След това взеха да рецитират репликите си от училищното празненство и всичко завърши с караница коя ги е научила по-добре. Рей поде упорита кампания да покаже на татко си новата си кофичка за пясък от дядо й. Но тъй като тя беше в гаража, а на Милдред не й се ходеше дотам, Рей започна да мрънка. Тогава с увереността, че спасява положението, Веда попита:
— Татко, не си ли жаден? Майко, искаш ли да отворя бутилка скоч?
Милдред за първи път си позволи да се разгневи толкова на Веда. Ставаше въпрос за същия онзи скоч, който тя пазеше за черни дни, когато можеше да се наложи да го продаде, за да купи хляб. И нямаше никаква представа, че Веда знаеше за съществуването му, а още по-малко — че е наясно как да го отвори. А ако го отвореше, това означаваше Бърт да остане безкрайно дълго, докато не изпие и последната капка. Уискито щеше да замине, а заедно с него — и вечерта й.
Като чу думите на Веда, Рей забрави за кофичката и започна да крещи:
— Да, тате, ще си налеем уиски, ще се напием!
— Ще изпия едно питие, щом настоявате — отвърна Бърт и Милдред разбра, че скочът е обречен. Отиде до спалнята, извади го от гардероба, върна се в кухнята и го отвори. Извади лед, постави чашите на поднос, намери една сода, която стоеше там от зимата. Почти приключваше, когато се появи Веда.
— Може ли да помогна, майко?
— Кой ти е позволил да ми ровиш в гардероба и да търсиш алкохол?
— Не знаех, че е тайна.
— И от тук нататък аз решавам кого с какво черпим.