Вкара колата в гаража и огледа гумите с фенерче, за да види в какво състояние са. Остана доволна, че грайферите бяха добри и нямаше нужда да купува нови скоро. След това влезе, тананикайки си, в къщата, загаси светлините и се съблече на тъмно. Влезе в стаята на децата, прегърна Веда и я целуна. Веда се размърда сънена и тя й каза:
— Тази вечер се случи нещо много хубаво и ти си причината за всичко. Взимам си обратно думите. А сега заспивай и не мисли повече за това.
— Толкова се радвам, майко.
— Лека нощ.
— Лека нощ.
Глава 5
Само след няколко дни финансовите проблеми на Милдред станаха по-поносими, защото бързо се превърна в една от най-добрите сервитьорки в заведението, не само по отношение на обслужването, но и според бакшишите. Научи се да балансира чиниите на ръката си, като се упражняваше у дома, след като децата си легнеха. Използваше метални съдове, в които поставяше камъни от градината. Стигна до такова съвършенство, че можеше да държи три с пръстите на лявата си китка и да разположи още две на ръката си, без да изплезва език, докато го прави. Плъзгаше се из ресторанта, без да изпусне нищо.
Усети инстинктивно, че най-много бакшиши идват от редовните клиенти, които оставяха по десет цента, вместо по един-два. Ухажваше мъжете — както правеха всички други момичета — защото те бяха по-щедри от жените. Измисли си разни малки трикове, с които да научи имената им, помнеше всичките им предпочитания и прищевки и се грижеше Арчи да им дава точно това, което искат. Имаше дарба за ненатрапчив флирт, но осъзна, че от това няма полза. Очевидно да сервираш храна на мъжете беше някаква архетипна форма на интимност и ако прекрачиш оттатък, те започваха да се чувстват неловко и да стават фамилиарни в отношения, които в същността си бяха официални. Обикновена приветливост, съчетана с точно изпълнение на желанията им, като че ли най-много ги удовлетворяваше и точно заради това поведение получаваше най-много покани за разходка с кола, вечеря или представление. Отначало не знаеше как да реагира на тях, но скоро измисли начин да ги отхвърля, без да звучи грубо. Казваше на мъжете, че „иска да продължат да я харесват“ и че „може да променят мнението си, ако я видят без униформа“. Този отговор предизвикваше леки здравословни опасения, че тя може би не е толкова секси в собствените си дрехи и в същото време оставяше място за достатъчно съчувствие към бедното работещо момиче, за да продължат да идват пак в заведението и да й позволяват да им сервира обяд. Оказа се, че опипването е ежедневие и тя реши, че е най-добре да не му обръща внимание. Дори и най-похотливите мъже можеха да бъдат превърнати в редовни клиенти, които оставят добри бакшиши, за да покажат, че имат златни сърца.
Но Милдред странеше от ресторанта и хората, свързани с него. Това не се дължеше изцяло на убеждението й, че ги превъзхожда. Беше изключително критична към кухнята и се боеше, че ако я въвлекат в разговор, ще каже какво мисли и ще загуби работата си. Затова се ограничаваше да споделя наблюденията си само с госпожа Геслър и всяка вечер подлагаше на безмилостен анализ всичко, което се вършеше в заведението. Особено страдаше заради пайовете. Купуваха ги от „Хенди Бейкинг Кампъни“ и госпожа Геслър често се смееше на описанията на Милдред на техния неприветлив външен вид, лепкавия и безвкусен пълнеж и твърдата несмилаема коричка. Но в ресторанта запазваше спокойствие, докато един ден не чу Айда да се оплаква на господин Крис.
— Срамувам се да слагам това на масата! Срамувам се да карам клиентите да го ядат! Пайовете, които доставяте, са ужасни, а очаквате хората да плащат за тях.
Господин Крис, който приемаше всички оплаквания с мъченическо свиване на рамене, просто каза: