— Веда?
— Да, майко. Будна съм.
Отиде при нея, коленичи и я прегърна горещо.
— Права си, миличка, аз грешах. Без значение какво ти казвам, без значение какво ти казват другите хора, който и да е от тях, никога не се отказвай от гордостта си. Ще ми се и аз да я имах и… Никога не се отказвай!
— Не зависи от мен, майко. Просто съм си такава.
— Тази вечер се случи още нещо.
— Разкажи ми.
— Няма нищо за разказване. Но усещам, сигурна съм, че нещата ще се оправят. Ще имаме всичко, което искаме. Може би няма да станем богати, но… ще сме добре. И всичко ще е заради теб. Всичко хубаво, което ни се случва, се дължи на теб, само че майка ти няма достатъчно разум, за да го види.
— О, майко, обичам те. Наистина.
— Повтори го… Кажи го само още веднъж.
Глава 6
Отношението на Милдред към ресторанта се промени от критично неодобрение към изгарящо любопитство. Въпреки че кухнята никак не я вдъхновяваше, господин Крис беше в бизнеса от много години и тя си даде сметка, че той владее системата, която трябва да се прилага във всяко успешно заведение. Започна усърдно да я изучава, обръщаше внимание на счетоводството, маркетинга, използването на отпадъците, особено на триковете на Арчи, който за много неща я дразнеше, но никога не правеше две движения, когато бе достатъчно едно, никога не се чудеше дали ястието е сготвено, а винаги знаеше кога да го свали от огъня. Някои от принципите му приложи веднага в приготвянето на пайовете. Беше пристрастена към надничането във фурната и все ги оставяше още една минута, за всеки случай. Сега ги слагаше да се пекат по часовник и ги вадеше по часовник, така си спестяваше доста суетня и правеше по-хубави сладкиши.
Ставаше все по-уверена, идеята й какво точно заведение да направи все повече се избистряше. Но едно нещо не спираше да я измъчва. Откъде щеше да вземе парите? В следобедите, когато имаше по един свободен час, ходеше с колата до складовете на Главната улица в Лос Анджелис и претегляше цените, смяташе и обмисляше. Стана й ясно, че й трябва оборудване за хиляда долара, за да започне, дори и за съвсем малко заведение. Половината пари щяха да отидат за продуктите, хладилника, печката и мивката, а другата половина за мебели, чинии, прибори и покривки. При сегашния й доход й трябваше много време, за да спести тези пари, а пък винаги имаше риск да си изгуби работата или да й откажат договори за пайове, да я съсипят напълно и да я върнат в положението от пролетта. Трябваше да го направи, но нямаше представа с какви пари. Помисли си за Уоли и дори за госпожа Геслър, но се съмняваше, че те разполагат с такава сума, а и инстинктите й подсказваха да не иска от тях.
Известно време се изкушаваше да помоли за заем господин Отис, пенсиониран месар, станал федерален инспектор по месните продукти, който й беше редовен клиент и винаги й оставяше по четвърт долар бакшиш. Пофлиртува с него, докато той я покани да се видят извън ресторанта и тогава осъзна, че трябва да му представи някакъв план и изчисления, ако иска да го впечатли достатъчно, че да сключи сделка с нея. Една вечер, когато Уоли вече беше стигнал етапа с прозевките и цигарата, тя светна лампата и седна пред тоалетката.
— Уоли, искаш ли да ми помогнеш с нещо?
— Не особено.
— Трябва ми спешно. Може би за утре.
— За какво става въпрос?
— Не знам как се нарича. Предварително изчисление на разходите, нещо такова. За един човек, който може да ме подкрепи да започна бизнес. Но го искам в писмена форма, написано с правилните думи, да изглежда делово и сериозно.