Госпожа Геслър слушаше, отпиваше от чая и клатеше глава.
— Ето това е най-смешното, скъпа. Колко дълго живя с Бърт? Десет, дванайсет години? И въпреки това не си проумяла що за човек е, нали?
— Той за всичко е наопаки.
— Не, не е. Щом веднъж го разбереш, той престава да бъде наопаки. Бърт е като Веда. Ако не може да направи нещо грандиозно, спира да живее, това е.
— И какво му е грандиозното в поведението?
— Погледни нещата поне веднъж през неговите очи. Не го е еня за църквата, за закона или за Уоли. Казал го е просто за да прозвучи заплашително. Това, което го яде, е, че не може да направи нищо за децата. По-скоро би умрял, отколкото да се изправи в съда и да признае, че не може да им осигури и един цент.
— А да не би да прави нещо за тях в момента?
— За него това е незначителна подробност, временно състояние, което не се брои. Когато замисли нещо…
— Няма да стане.
— Ще ме изслушаш ли? Той се страхува, че е спукана гума, сигурна съм, че е в един от онези драматични етапи от живота на всеки мъж, затова се държи така. Но няма да издържи дълго. Най-малкото заради онази Бидерхоф. Няма да й хареса, когато научи, че си поискала развод, а той не ти го е дал. Ще започне да се чуди дали наистина я обича — макар че умът ми не го побира как може някой да я обича. И през цялото време ще се измъчва, че колкото повече трудности създава за теб, толкова по-зле ще става и за децата. А Бърт обича децата си. Скъпа, Бърт е на ръба на пропастта и няма къде да ходи, освен да скача.
— Да, но кога?
— Когато получи пай.
— Какъв пай?
— Който ти ще му направиш. Ще бъде много специален пай. Няма да зарадва стомаха му, това ще е само страничен ефект. А ще зарадва духа му, а при Бърт това значи суетата му. Това ще е паят, с който си експериментирала и за чийто търговски потенциал ще поискаш мнението му.
— Наистина нямам нищо против да направя на Бърт пай.
— Тогава се захващай.
И така Милдред му направи пай в дълбока тава, с пълнеж от диви ябълки, изкусително поръсени с точно толкова захар, колкото е необходимо, за да смекчи киселината на плодовете и да подчертае сладостта на кристалчетата. Търговският му потенциал беше колкото на ръчно изработена щипка за пране, но тя му написа кратка бележка, в която искаше мнението му, и малък послепис, в който му обясняваше, че е вградила инициалите му в сладкиша, за да види дали още може да изписва монограми. Прати го по Лети и напълно очаквано в средата на седмицата пристигна нова покана към децата за вечеря в неделя. Този път тя се погрижи да приключи с пайовете си по-рано и да приготви студен обяд. Тази неделя Лети беше на работа и Милдред я помоли да поднесе обяда в гостната, като преди това сервира коктейли. Бърт прие това внимание със сериозно изражение и надълго и нашироко говори за пая. Каза, че според него щял да постигне огромен успех. Смятал, че в изработването на сладкиши имало голяма ниша, тъй като хората вече нямали прислуга, а копнеели за домашно приготвен десерт. Милдред размишляваше над същия въпрос от дълго време, но не й беше хрумвало точно това, затова искрено се зарадва да чуе подобно обнадеждаващо мнение. Бърт го повтори още веднъж и след това между тях се спусна мълчание. Накрая той проговори.
— Е, Милдред, казах ти, че ще си помисля по онзи въпрос и наистина го направих.
— Е?
— Както и да го погледнеш, все е неприятно, разбира се.
— И за мен със сигурност е така.
— Просто това е едно от тези неща, за които двойките мразят да се замислят. Но наистина няма какво да направим.
— Не разбирам какво искаш да кажеш, Бърт.
— Имам предвид, че няма значение колко ни е неприятно. Важното е кое е най-добро за децата, за това трябва да мислим. И да говорим.
— Мислиш ли, че някога съм имала друг мотив? Заради тях искам да се възползвам от тази възможност. Ако успея, ще им дам това, което искам и което и ти би желал за тях.
— Искам да дам своя дан.