— Никой не иска нищо от теб. Знам, че когато имаш възможност, с радост ще допринесеш. Но сега и дума не съм издумала за това, нали?
— Милдред, има нещо, което бих могъл да направя и ако си съгласна, настоявам да го сторя. Искам да съм сигурен, че ти и децата ще имате покрив над главата си и че никой няма да може да ви отнеме това. Смятам да ти дам къщата.
Милдред беше като ударена от гръм, искаше едновременно да се смее и да плаче. За нея къщата отдавна беше престанала да бъде нейна собственост, беше просто място, в което живееше и което я смазваше с вноските по ипотеката, данъците и поддръжката. А предложението на Бърт да й я даде — което й направи с най-сериозно изражение — и се стори направо гротескно. Но си спомни какво й беше казала госпожа Геслър — че се намира в присъствието на горделив мъж. Стана, отиде до него и го прегърна.
— Няма нужда да го правиш.
— Милдред, настоявам.
— Щом е така, мога да направя само едно нещо — да я приема. Но наистина няма нужда да го правиш. Искам да го знаеш.
— Добре, но трябва да я приемеш.
— Съжалявам за това, което казах за госпожа Бидерхоф.
— И аз се мразя заради думите си за Уоли. Господи, сигурен съм, че никога не е имало нищо между теб и онзи дебелак. Но…
— Продължаваме да си казваме тежки думи.
— Край. И двамата не го искаме.
— И не трябва, Бърт. Да не мислиш, че на мен не ми е също толкова неприятно, колкото и на теб? Но се налага. Заради децата.
— Да, заради тях.
Останаха близо един до друг и дълго си говореха тихичко, а после се посмяха над това как е изглеждал той, когато тя го бе замерила с тестото. После се пошегуваха и с обвиненията, които тя ще трябва да повдигне, и вината, която ще му бъде вменена.
— Предполагам, че трябва да ме удариш, Бърт. В съда всички казват, че ответникът я е ударил и й е причинил огромна физическа и психическа болка.
— Говориш като Веда. Тя все иска да бъде удряна.
— Радвам се, че има нещо от мен в нея.
Той сви юмрук и го доближи до брадичката й. А след това и двамата избухнаха в разтърсващи, неконтролируеми ридания.
— Краката, краката! Никой не се интересува от лицето ти!
На Милдред й трябваше малко време, за да разбере за какво иде реч, но след това повдигна леко полата си и остана много доволна, когато фотографът подсвирна.
Госпожа Геслър, която нямаше крака, за които си струваше да се говори, стоеше зад нея. Светкавицата блесна. Следващото нещо, което си спомняше, беше как влиза в съда, вдига ръка и казва, че се кълне, че ще говори истината, цялата истина и само истината и Бог да й е на помощ; после съобщава името, адреса и занятието си — което определи като „домакиня“. После отговаряше на въпросите, които й задаваше Уоли, но някакъв друг Уоли, когото никога не беше виждала преди — тържествен, загрижен мъж, който внимателно я подканяше да разкаже на възрастния съдия за ужасния тормоз, на който я подлагал Бърт: как не й е проговарял с дни, как отсъствал от дома им, как я ударил „при спор за пари“. Тя седна до Уоли, но госпожа Геслър се изправи и потвърди всичко, което Милдред беше казала с точно премерено сдържано възмущение. Когато стигна до боя и Уоли я попита сериозно дали го е видяла, тя затвори очи и отвърна:
— Да.
След това Милдред и госпожа Геслър се озоваха в коридора, към тях се присъедини и Уоли.
— Решението вече е взето.
— Боже… толкова бързо?
— Така става, когато си подготвен за делото. Разводът е лесен, ако се води правилно. Законът изисква да се докаже тормоз и точно това трябва да докажеш, нищо повече. Този удар по брадичката ни спести два часа препирня.
Закара ги у дома, Милдред приготви питиета, а Бърт влезе, за да подпише документите. Тя по някакъв странен начин се чувстваше доволна, че откакто започнаха да се занимават със сделката по имота, на Уоли не му беше до романтика. Така можеше да седне до Бърт, без да изпитва чувство, че мами някого, и наистина да се държи приятелски с него. При първа възможност пошепна в ухото му:
— Казах им, че за имуществото е постигнато извънсъдебно споразумение. Имам предвид на репортерите. Правилно ли постъпих?
— Идеално.
Знаеше, че това елегантно изявление пред вестниците означаваше много за него. Потупа го по ръката и той й отвърна със същото. Уоли си тръгна, Бърт се взря тъжно в чашата си и реши, че също трябва да си ходи. Но в гърлото на Милдред заседна буца, докато той вървеше по алеята с дръзко килната шапка и смело изправени рамене. Госпожа Геслър я погледна косо.