— Монтгомъри, ако щеш вярвай. Но Монти не звучи толкова зле.
— Значи ако някога те опозная достатъчно добре, за да ти говоря на малко име, ще те наричам така.
— Обещаваш ли, г-жо Пиърс?
— Да, господин Берагон.
Тя беше доволна, защото всички тези подробности означаваха, че й е казал истинското си име, а не някакво измислено за изключителни случаи. Облегна се и безпокойството й, че просто са я забърсали за една вечер, изчезна.
За всеки спазващ законите гражданин пътуването от Глендейл до Лейк Ароухед трае два часа и половина. Но господин Берагон не обръщаше много внимание на законите. Синята кола набра скорост от сто километра и се задържа на нея. Пристигнаха малко след два часа. Но не отидоха до курорта, а поеха по тясно шосе вдясно и влязоха в боровата гора, която изпълваше въздуха с приятен аромат. Скоро след това излязоха на черен път, започнаха да се провират между храстите, които удряха с клоните си предното стъкло, и спряха внезапно зад малка дървена барака. Господин Берагон вдигна ръчната спирачка и понечи да слезе, но се спря и каза сякаш току-що му беше хрумнало:
— Може би предпочиташ бунгало от другата страна? Държа това тук, но…
— Мисля, че тук е добре.
Той взе чантата й и двамата тръгнаха по дървената платформа към входа. Отключи вратата и влязоха в най-задушната стая, в която Милдред някога се беше озовавала.
— О!
Той започна да отваря прозорците и вратите, за да стане течение. Очевидно бунгалото беше стояло затворено поне месец. Докато той проветряваше, тя се огледа. Намираха се във всекидневната на груба планинска къщичка с дървено дюшеме, между чиито дъски се виждаше червеникавата почва отдолу. По пода имаше два-три мексикански килима, мебелите бяха дъбови с кожени седалки. Но пък имаше каменна камина и атмосферата беше мъжествена и непринудена, затова донякъде й хареса. Той скоро се върна при нея и попита:
— Гладна ли си? Можем да обядваме в таверната или предпочиташ първо да поплуваме?
— А ти гладен ли си? Току-що закуси.
— Значи ще поплуваме.
Взе чантата й и я поведе към малка стая в дъното, в която имаше само памучен килим, стол и метално легло, покрито с одеяла.
— Ако смяташ, че можеш да се преоблечеш тук, аз ще отида във всекидневната и ще се видим след няколко минути.
— Няма да се бавя.
И двамата говореха съвсем небрежно, но веднага щом остана сама, тя сложи чантата си на леглото и я отвори дори по-бързо отколкото я беше затворила у дома си. Страхуваше се, че той ще влезе, преди да е приключила с преобличането. Но не вероятните последствия от това я плашеха. Жегата, а сега и боровият бриз, който се бе втурнал в бунгалото, я изпълваха с упойващата нега на южните морета, с някакво желание да безделничи, да се забавлява, да бъде хваната полуоблечена и тя да не изпита никакъв срам от това. Но когато той излезе, тя помириса косата си и усети, че вони на мазнината за пържене на Арчи. Често се случваше, особено когато не беше ходила известно време на фризьор, но дали Уоли го забелязваше, дали му харесваше, я беше грижа точно толкова колкото дали ще се отбие в дома й или не. Но вероятността този мъж да го забележи, я караше да се гърчи от ужас. Затова държеше на всяка цена да се потопи във водата и да се измие, преди той да се доближи до нея.
Свали си трескаво дрехите, сложи ги на стола и облече банския. Това беше преди модата на саронгите и семплият й червеникавокафяв бански костюм я правеше да изглежда малка, уязвима и абсурдно млада. Обу джапанките си и взе сапуна. До нея имаше врата, която водеше към някакъв малък коридор. Отвори я и надникна. Видя решетка, а зад нея — пътеката, която обикаляше къщата. Излезе и затича право към дървения кей. Стисна сапуна в ръка и се гмурна. Водата беше толкова студена, че потрепери, но се спусна надолу, докато стигна на няколко сантиметра от камъните по дъното. Така удобно прикрита започна да втрива сапуна в косата си, като балансираше във водата със свободната си ръка и сдържаше дъха си, докато сърцето й започна силно да бие.
Когато изскочи на повърхността, той стоеше на кея и тя пусна сапуна на дъното.
— Доста си бърза.
— Беше ми горещо.
— Забравила си плувната си шапка.
— Аз… Сигурно изглеждам ужасно.
— Приличаш на удавен плъх.
— А ти да се видиш на какво приличаш!
При тази дръзка реплика той се гмурна във водата и настана паметна гонитба с викове, ритане и пляскане. Тя се отскубна от него, а той я последва бавно и лениво; от време на време спираха и се отпускаха на повърхността, след това отново започваха да се гонят, сякаш той току-що беше измислил нова стратегия как да я залови. След известно време тя се умори и пое обратно към кея. Но тогава той се озова пред нея, след като беше плувал под водата и пресече пътя й. Хвана я и следващото нещо, което си спомняше, беше как я носи на ръце към бунгалото. Когато усети отново топлия въздух, упойният дух на южните морета се завърна. Тя се почувства слаба и беззащитна и едва събра сили да изрита плажната чанта от леглото.