— Искам да й предадеш думите ми.
— Тя ще се радва да ги чуе.
Бърт донесе дърва и запали камината. Следващото, което Милдред си спомняше, беше, че е съмнало, едната й ръка беше изтръпнала, а главата й бе облегната на рамото на Бърт. Той се взираше в жаравата.
— Бърт! Сигурно съм задрямала.
— Поспа ли?
— Добре съм.
Постояха при Рей няколко минути, а после Бърт отиде да нагледа букетите. Пръскачката още работеше и след малко той каза на Милдред, че всички цветя са свежи като току-що откъснати. Тя взе бърсалка за прах и се разшета — бършеше, чистеше, оправяше. Закуси в кухнята и отиде да се преоблече.
Около десет часа госпожа Геслър й остави черната рокля и отиде да достави пайовете. После дойдоха семейство Пиърс, Бърт, който беше в черен костюм, и Веда — облечена в бяло. Пристигна и Лети в официална червена копринена рокля. Още преди помощницата й да си сложи чиста престилка, Милдред видя, че пред къщата спира колата на семейство Енгъл заедно с майка й, и я прати да им отвори. Чу гласовете им в гостната и помоли Веда да отиде да им каже, че идва след малко. Премери роклята и отбеляза с облекчение, че й е по мярка. Приготви се, взе черните ръкавици в ръка и отиде при останалите.
Майка й беше дребна притеснена женица. Стана и я целуна, същото направи и сестра й Бланш. Тя беше няколко години по-голяма от Милдред и изглеждаше като типична домакиня, но беше наследила и безполезността на майка им, която като че ли бе основна черта на възрастната дама. Нито една от тях нямаше решителния поглед на Милдред, нито апетитната й фигура. Хари Енгъл, злочестият собственик на бизнеса с котвите, стана и се здрависа непохватно и стеснително. Беше едър грубоват мъж с много загоряла от слънцето кожа, а големите му сини очи напомняха за морето. После Милдред видя и Уилям, момче на дванайсет години, облечено в първия си костюм с дълги панталони. Стисна му ръката, след това се сети, че трябва да го целуне и го направи, а той изглеждаше симпатично засрамен. Седна и отново започна да се взира във Веда, без да мига. За Веда обаче семейство Енгъл бяха пълни човешки отпадъци, а Уилям беше дори по-голям боклук от родителите си, ако това изобщо беше възможно. Докато той я гледаше, тя ставаше все по-надменна и безразлична, прекръстосваше с досада краката си и си играеше с малкото кръстче, което висеше на златна верижка на шията й. Милдред седна, а господин Пиърс започна да разказва подробно за трагедията, като този път се отнасяше с пълно доверие към версията за гостуването на Милдред у семейство Хилдегард в Лейк Ароухед. Милдред затвори очи с надеждата да бъде изчерпателен, за да не й се налага да говори. Бърт се приближи на пръсти и свали слушалката на телефона от вилката, за да не ги прекъсне случайно позвъняване.
Влезе Лети, вече с престилка, и попита дали някой иска кафе. Семейство Енгъл се притесниха и тогава Милдред разбра, че нещо не е наред. Щом момичето излезе, стана ясно, че когато ги бе посрещнала, всички се бяха здрависали с нея, защото я бяха взели за „приятелка“. Милдред сви рамене, но Бланш беше много разстроена, защото очевидно смяташе, че Лети се е самозабравила. Милдред започна да се дразни, но Веда сложи край на дискусията. Махна превзето във въздуха и каза:
— Аз лично не виждам защо имате нещо против да се здрависате с Лети. Тя е наистина много мило момиче.
Докато изисканата реч на Веда още кънтеше във въздуха, се чу как пръскачката навън спря да работи. Милдред излезе да види какво става и видя господин Мърок да внася цветя, които смяташе да сложи на металните поставки, а помощниците му носеха столове.
— Аз съм възкресението и живота, рече Бог; който вярва в мен, ще живее и в смъртта; който живее заради мен, ще живее вечно…
Не думите, а гласът накара Милдред да се свие като ударена. Седеше в спалнята с Бърт и Веда, вратата беше отворена, за да могат да чуват, а тя очакваше нещо по-различно, по-топло и успокоително, особено след това, което й каза предната вечер доктор Олдъс. Но службата започна с този равен, отчужден и вледеняващ тон, който внушаваше хладна окончателност. Тя не беше дълбоко религиозна, но сведе глава по някакъв вроден инстинкт и затрепери от тежкото чувство, което я налегна. Тогава Веда каза нещо. Бе изкопала отнякъде молитвеник и на Милдред й трябваше известно време, за да се усети, че дъщеря й четеше отговора:
— Защото те ще видят Бог… ще видят свят без край. Нека молитвата ни стигне до Теб…
Веда може би четеше малко прекалено силно и леко изнесено, сякаш се обръщаше към хората, събрани във всекидневната, а не към Бог. Но на Милдред гласът й се стори чист и детски и в нея отново потрепнаха онези топли светлинки, които тя пак се опита да потисне. Мина доста време и когато вече й се струваше, че ще закрещи от мъка, отчуждената реч стихна и на вратата се появи господин Мърок. Тя се почуди дали ще може да стигне до улицата. Но Бърт я подкрепи, а Веда я хвана за ръката и тя тръгна бавно през всекидневната. Там имаше доста хора, полузабравени лица от младостта й, загрозени от времето.