— Имаш ли нужда от пари?
— О, боже, не!
Гласът, видът и жестовете му бяха на човек, който изпитва неописуема болка, че някой може да предположи нещо толкова абсурдно за него. Но Милдред вече от почти две години се занимаваше с ресторантски бизнес и трудно можеше да бъде заблудена.
— Мисля, че имаш — каза тя.
— Милдред… не знам какво да ти кажа. Напоследък късметът ми изневерява, така е. Майка ми има проблеми… Всички ние имаме. Но… те не се решават с малки суми. Все още мога да се оправям… ако това питаш.
— Искам да играеш в онзи мач.
— Не ме интересува.
— Чакай малко.
Тя намери дамската си чанта и извади от нея новичка двайсетдоларова банкнота. Приближи се до него и я мушна в предния джоб на сакото му. Той я извади с раздразнено изражение и я хвърли към нея. Банкнотата падна на пода. Тя я вдигна и я пусна в скута му. Със същата раздразнена гримаса, но този път със значително повече гняв, той я взе и отново понечи да я хвърли към нея, но се поколеба и започна да я мачка с пръсти, а тя силно запука. После, без да я поглежда, й каза:
— Ще ти ги върна.
— Няма проблем.
— Не знам кога… трябва да оправя едно-две неща първо… но няма да ми трябва много време. Така че, ако се разбираме, че е просто заем…
— Както пожелаеш.
Същата седмица юнското време се затопли и бизнесът й рязко спадна. За първи път й се наложи да пропусне вноска за пианото на Веда.
Следващата седмица, когато той отказа да отиде в заведение, което му харесваше, тя мушна десет долара в джоба му и чак след това тръгнаха. Преди да се усети, започна редовно да му пъха десетачки и двайсетачки, или сама се сещаше, или той със заекващ глас си искаше още един малък заем. Бизнесът й продължи да линее и когато летният застой свърши, въпреки строгото пестене, беше успяла да направи само три вноски за пианото. Беше ужасена колко много пари й струваше Монти и едва успяваше да потуши надигащото се у нея раздразнение. Казваше си, че вината не е негова, че просто преминава през период, какъвто хиляди други преди него бяха преминали и още преминаваха. Че е неин дълг да помага, особено на човек, който означава нещо за нея. Освен това си напомняше, че тя на практика бе наложила това споразумение между тях. Но нищо не помагаше. Покупката на пианото вече се беше превърнала в мания за нея и вероятността да й се изплъзне извикваше объркване и разочарование, които почти я задушаваха.
А пък и нищо човешко не й беше чуждо и жертвите, които правеше за него, трябваше да бъдат компенсирани. Започна да го командва, кротките молби да закара Веда до господин Ханън, за да не й се налага да хваща автобус, се превърнаха в заповеди; съобщаваше му накратко кога трябва да дойде, кога да се върне, дали ще вечеря в ресторанта или в дома й и кога тя ще отиде при него. По стотици дребни начини се издаваше, че го презира, задето й харчи парите, а пък и той почти не полагаше усилия да оправи нещата. Уви, Монти се оказа същият като Бърт. В живота му беше настъпила катастрофална промяна, а той никак не можеше да се нагоди към нея. В някои отношения дори беше по-зле и от Бърт, защото Бърт живееше с мечтите си и те поне го правеха по-добродушен. Но Монти беше циник, а циниците не могат да мечтаят. Беше роден в среда, в която властваха добрият вкус, изисканите маниери и безгрижното пренебрежение към парите като нещо, което е под нивото на един джентълмен. Не осъзнаваше, че всичките тези неща почиват единствено върху пари — трябва да ги имаш, за да можеш да се отнасяш нехайно с тях. Дните му бяха изпълнени с игра, игра и пак игра, на която вестниците придаваха доста голяма важност, но все пак си беше игра. Парите му вече ги нямаше, а той бе неспособен да се откаже от стария си начин на живот, нито да намери нов. Превърна се в позьор, зад който нямаше нищо, освен жалки илюзии и претенции. Смяташе, че е запазил гордостта си, но тя бе безсмислена и се изявяваше главно в нарастваща злоба към Милдред. Непрекъснато се заяждаше с нея, подиграваше й се заради лоялността й към господин Рузвелт, казваше й, че майка му познава цялото му семейство, а самият Франклин Делано бил фалшиво и смешно човече. Шегите му за будката за пайове, които някога бяха добронамерени, покровителствени и понякога дори смешни, започнаха да стават злобни, а Веда, която винаги се стремеше да е модерна, ги правеше още по-пиперливи и стигаше до чиста жестокост. Малкото им весело трио вече не беше толкова весело.