— Заради онази Бидерхоф. Тя е виновна, само тя. Виновна е откакто Бърт започна да ходи при нея. Тази жена е уличница. Знам го от мига, в който я зърнах. Да се мъкне така с женен мъж. А няма и година. Откакто съпругът й умря. И колко мръсно държи в къщата си. Тресе си гърдите, та всеки мъж да я заглежда, независимо дали иска или не. Защо се захвана с момчето ми? Нямаше ли достатъчно други мъже, та да не…
Милдред слушаше със затворени очи, а господин Пиърс дърпаше от лулата си и подмяташе по някоя меланхолична забележка. Значи всичко било заради госпожа Бидерхоф. По някакъв начин това накара Милдред да изпита облекчение. Но после в нея се надигна лек страх. Знаеше, че тази вечер е много важна, защото всичко, което щеше да изрече, щеше да бъде записано в историята без възможност да се изтрие. Поне заради децата беше жизненоважно да не каже нито една лъжа, да не пропусне нищо, което да промени смисъла, да не допусне някакво подозрение или лъжа. Освен това все повече растеше раздразнението й от лековатия начин, по който стоварваха цялата вина върху жена, нямаща почти нищо общо със случилото се. Остави свекърва си да довърши, помълча дълго след това и каза:
— Не е заради госпожа Бидерхоф.
— Тогава заради коя?
— Причините са много и ако ги нямаше, Бърт дори не би я погледнал. Стана заради това… което се случи с бизнеса му. И защото не бяхме щастливи заедно. На Бърт му писна и…
— Да не би да казваш, че вината е на Бърт?
Милдред изчака малко, защото се побоя, че дрезгавината в гласа на свекърва й ще я накара да й отговори също толкова рязко. След това продължи:
— Искам да кажа, че никой не е виновен, освен може би рецесията, а Бърт със сигурност няма власт над нея. — Замълча, после упорито продължи с това, което намери куража да изрече, защото чувстваше, че трябва да бъде казано. — Но честно казано, Бърт не беше единственият, на когото му писна. И на мен ми писна. Днес не той започна скандала. Аз бях.
— Значи… ти си прогонила Бърт?
Майка му произнесе това толкова рязко, а отказът й да признае елементарните факти беше толкова вбесяващ, че Милдред не се осмеляваше да продължи. Чак след като господин Пиърс се намеси и минаха пет успокояващи минути, тя проговори.
— Беше неизбежно.
— И как иначе, като си изгонила горкото ми момче. Не съм чувала такова нещо през живота си. Къде е той сега?
— Не знам.
— И къщата дори не е твоя…
— Скоро ще е на банката, ако не намеря начин да събера пари за лихвите.
Свекърва й се опита да отговори, но господин Пиърс бързо я прекъсна, а Милдред се усмихна горчиво на себе си, като видя как едно-единствено споменаване на парите за лихвите бързо промени темата. Господин Пиърс се върна на госпожа Бидерхоф, а на Милдред й се стори, че ще е дипломатично да се намеси.
— Изобщо не я защитавам. И не обвинявам Бърт. Просто се опитвам да ви кажа, че се случи каквото имаше да се случва и ако е станало днес и аз съм го предизвикала, то по-добре рано, отколкото късно, когато всички щяхме да сме много по-наранени.
Старата госпожа Пиърс не отговори, но люлката продължи да скърца. Господин Пиърс каза, че рецесията със сигурност е ударила лошо много хора. Милдред изчака минута-две, за да не изглежда, че си тръгва, защото е обидена, и заяви, че трябва да прибира децата. Господин Пиърс я изпрати до вратата, но не й предложи да я откара. Все пак й стана приятно, когато той каза:
— Имаш ли нужда от нещо в момента, Милдред?
— Засега не, благодаря.
— Наистина съжалявам.
— Беше неизбежно.
— Лека нощ, Милдред.
Докато водеше децата към вкъщи, Милдред почувства изгарящо презрение към семейството, от което току-що си бе тръгнала, не само заради пълната им неспособност да видят истината, а и заради скъперническото нехайство към съдбата й и вероятността собствените им внучета да нямат какво да ядат. Когато зави по „Пиърс Драйв“, усети, че се спуска нощен хлад. Стана й студено и преглътна бързо, за да се отърве от чувството за самота, което се надигна в гърлото й.
След като сложи децата да спят, отиде във всекидневната, издърпа стола до прозореца, седна в тъмното, взря се в познатата гледка навън и се опита да прогони меланхолията, която коварно я обземаше. После отиде в спалнята и светна лампата. Щеше да спи там за пръв път, откакто Бърт беше започнал да обръща внимание на госпожа Бидерхоф; вече няколко месеца си лягаше в детската стая, където беше преместила едното легло. Влезе на пръсти в стаята на момичетата, взе си пижамата, върна се в спалнята и си свали роклята. След това седна пред тоалетката и започна да реше косата си. Спря и огледа отражението си мрачно и замислено.