На сутринта стана, облече се и си спомни с горчивина за тирадата, и дори още повече се натъжи, когато се сети за четирите десетачки, които заминаха по следите на предшествениците си в бездънната пропаст. Беше дала свободен ден на Лети, затова отиде до кухнята, направи си кафе и го изпи чисто. После чу чешмата в банята на Веда и осъзна, че трябва да побърза. Отиде в спалнята си, извади купчина пакети от дрешника и ги занесе във всекидневната. Бързо ги пръсна под вече украсената коледна елха. След това взе своя подарък и го погледна. Беше часовник. Отлагаше покупката му до последния момент, защото се надяваше, че печалбата от бара ще й даде възможност все пак да поръча пиано. Но пак се намесиха непредвидени обстоятелства. През първите трескави дни след отмяната на Сухия режим госпожа Геслър много трудно намираше алкохол и за повечето трябваше да плаща в брой. Така надеждата й угасна и в последния момент Милдред изтича до центъра и купи часовника за 75 долара. Заслуша се в тихото му тиктакане, но то никак не звучеше като роял. Върна го до пакета от Бърт.
Малко след като се изправи, за да огледа подредбата, на вратата се почука и Веда попита с най-захаросания си коледен глас:
— Може ли да вляза?
Милдред се усмихна мило и отвори вратата. Изведнъж Веда се нахвърли върху нея, започна да я задушава с целувки и да желае Весела Коледа на своята „скъпа, скъпа майка!“. Но целувките и поздравите спряха също така внезапно, както бяха започнали. Веда се взираше в пианото на семейство Пиърс и от изражението й Милдред разбра, че някой й беше казал за рояла — Бърт, Монти, касиерът в банката, някой — и тя беше очаквала да го види сутринта на Коледа.
Милдред си облиза устните, понечи да обясни, но хладният поглед на Веда я спря. После каза нервно, че има много подаръци и не е зле да си направи списък, за да знае кой какво й е пратил. Веда не отговори, само се приведе и започна да развързва панделките. Стигна до часовника, разгледа го с умерен интерес и го остави настрана без коментар. Тогава Милдред се върна в спалнята, легна на леглото и се опита да спре да трепери. Но не успя. Скоро на вратата се позвъни и тя чу гласа на Бърт. Отиде във всекидневната точно навреме, за да чуе как Веда горещо му благодари за ботушите за езда, които й беше подарил, и го нарича „скъпи, скъпи татко“. Последва кратка сцена, в която Бърт обясняваше, че ботушите могат да се сменят, ако не са й по мярка, а Веда веднага ги премери. Заяви, че са идеални и няма да ги сваля цял ден. Дори щяла да спи с тях.
Не погледна нито веднъж майка си, която продължаваше да трепери. След няколко минути Милдред попита Бърт дали е готов, а той отвърна, че могат да тръгнат, когато тя каже. Отидоха до кухнята за цветята, които щяха да сложат на гроба на Рей, и Бърт затвори бързичко вратата след себе си. Посочи с палец към всекидневната и попита:
— Какво й е? Да не е болна?
— Пианото е причината. Заради бара и други неща не можах да го купя. Имам предвид — за тази Коледа. Но някой любезно й беше подшушнал, че ще го получи.
— Не съм аз.
— Не съм казала, че си ти.
— Какво й подари?
— Часовник. Хубав часовник, мъничък, от онези, които всички носят, и си мислех, че тя поне…
Но треперенето беше стигнало вече и до устата й и тя не успя да завърши изречението. Бърт я прегърна и я потупа по рамото.
— Ще дойде ли с нас? — попита той.
— Не знам.
Излязоха през задната врата и изкараха колата от гаража. Милдред седна зад волана. Докато излизаше на заден по алеята, Бърт й каза да спре. След това леко натисна клаксона. След няколко секунди го направи пак. Никакъв отговор от къщата. Излязоха на улицата и поеха към гробището. Милдред караше бавно по алеята, за да не смути стотиците хора, които също бяха дошли тук. Когато стигнаха до парцела на семейство Пиърс, спря колата и двамата слязоха. Взеха цветята и отидоха до малкия паметник, който родителите на Бърт бяха сложили наскоро. Беше обикновена бяла каменна плоча с името на Рей и датите на началото и края на краткия й живот.