ГЕСЛЪР
ПРЕВОЗИ НА КЪСИ И ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ
ДЕНОНОЩНА УСЛУГА!
Госпожа Геслър се взря в надписа.
— Непрекъснато е на повикване. Трябваше му само шанс. Другата седмица ще си вземе нов камион, чисто нов.
— Всичко наред ли е на горния етаж?
Милдред имаше предвид условията, при които беше наела госпожа Геслър. Тя не взимаше по 30 долара на седмица и два процента от печалбата като Айда. Получаваше по 30 долара и 1 процент, а останалото й се изплащаше чрез безплатна квартира на горния етаж на къщата с включено осветление, отопление, вода, храна, пране и мебелировка. Госпожа Геслър кимна.
— Всичко е прекрасно. Айк направо се влюби в големите стаи, морето и пържолите и — ако щеш ми вярвай — дори харесва цветята. Смята да напише на новия си камион „Бонус към услугата — гардения“. Просто отново живеем, това е.
Милдред вече не готвеше нищо сама, нито пък обличаше униформа. В Глендейл госпожа Креймър беше повишена в главен готвач и имаше помощничка на име Белла; работата на госпожа Геслър пое барманът Джейк; а във вечерите, в които Милдред беше в Бевърли Хилс или в Лагуна Бийч, Зигрид обличаше бяла униформа и ставаше хостеса. Милдред се трудеше за разрастването на бизнеса си от изгрев-слънце до дълго след залеза му; работеше толкова усърдно, че започна да се чувства притисната и да се освобождава от всяко дребно задължение, което можеше да делегира на някой друг. Продължи да пълнее. Фигурата й все още беше апетитна, но доста заоблена. Лицето й стана още по-безцветно и вече не изглеждаше по-млада отколкото беше. Всъщност започна да заприличва на матрона. Откри, че шофирането доста я уморява и затова нае за шофьор Томи, по-големия брат на Карл, който караше камиона. След известни разсъждения го заведе в универсалния магазин и му купи униформа, за да помага и на паркинга. Когато Веда за първи път го видя в новите му одежди, не го целуна, както бе направила с колата. Изгледа продължително и замислено майка си и в очите й се появи нещо, което можеше да се опише и като уважение.
И въпреки нарастващите разходи, шофьора и момичето, което Милдред нае да води сметките, парите не спираха да прииждат. Тя купи пианото, изплати ипотеките, с които Бърт беше натоварил къщата; ремонтираше, боядисваше, взимаше ново оборудване за всичките си заведения и въпреки това трупаше печалба. През 1936 година, когато господин Рузвелт се кандидатира за втори път, все още я болеше от данъците, които беше платила за 1935 г., и за няколко седмици лоялността й беше разколебана. Но когато бизнесът й потръгна и той обяви, че точно това е бил планът, тя си каза, че медът си върви с жилото и гласува за него. Започна да си купува скъпи дрехи, особено се стараеше с бельото, което я правеше да изглежда по-слаба. Взе на Веда малка кола, пакард 120, тъмнозелена, „да отива на косата й“. По съвет на Уоли основа акционерно дружество и посочи Айда и госпожа Геслър за директори заедно със себе си. Според Уоли най-много трябвало да се притеснява от възрастните жени в Лонг Бийч.
— Да си представим, че някоя баба е пресякла на червено, Томи е набил спирачки и тя хич не е пострадала, но гледай какво ще стане, когато разбере, че имаш три ресторанта. И друго може да се случи. Рано или късно ще се появят поне пет души с натравяния от рибата, или поне така ще твърдят. И ако се стигне до съда, тези харпии могат направо да те съсипят. Ако имаш акционерно дружество, личната ти собственост е в безопасност.
Възрастната жена от Лонг Бийч, както и петте харпии с натравяния притесняваха ужасно Милдред — наред с много други неща. Затова плати фантастични застраховки за колата, пекарната за пайове и ресторантите. Бяха ужасно скъпи, но си струваха парите, ако искаше да е сигурна за собствеността си.
Въпреки многото работа, безкрайното обикаляне с колата, притесненията и усещането, че денят не й стига за всичко, което има да свърши, тя си позволяваше поне един лукс. Каквото и да ставаше, се прибираше у дома в три следобед, за онова, което наричаше „почивка“. И наистина си почиваше, но това не беше основната идея. В общи линии пристигаше вкъщи за концерт, на който тя беше единственият слушател. Когато Веда навърши шестнайсет, убеди Милдред да й позволи да напусне гимназията, за да може изцяло да се отдаде на музиката. Сутрин учеше хармония и се занимаваше с „бумащини“ — както тя се изразяваше. Следобед два часа свиреше упражнения, а в три започваше да изпълнява произведения и точно тогава майка й пристигаше. Влизаше на пръсти през задния вход в коридора, заставаше там и поглеждаше към всекидневната, където Веда седеше зад лъскавия черен роял. Гледката винаги успяваше да я развълнува: красивият инструмент, за който беше работила и който беше платила, не по-малко красивото дете, което тя беше създала. Напълно можеше да си припише собствеността над тази картина. След това казваше тихичко: „Скъпа, прибрах се!“, отиваше също така на пръсти до спалнята, лягаше и слушаше. Не знаеше заглавията на повечето произведения, но имаше любими и Веда обикновено изсвирваше поне едно от тях. Особено едно, нещо от Шопен, което й харесваше най-много, „защото ми напомня за песента за дъгата“. Веда понякога иронично отбелязваше: