— Искаш ли да дойдеш с мен до Лагуна Бийч, скъпа? — попита Милдред.
— Добре.
До вечерта Веда се влачеше по петите на Милдред. Не говореше за господин Ханън, но очевидно се боеше да остане сама. На другия ден не излезе от къщи и когато Милдред се прибра в три часа, пианото мълчеше. Когато и на по-следващия ден я видя вцепенена, реши, че е време да я развесели. Откри я в гостната и й каза:
— Скъпа, знам, че той беше прекрасен човек и ти бе привързана към него, но направи всичко по силите си. В края на краищата такива неща се случват и…
— Майко — заговори тихо Веда, все едно се обръщаше към дете. — Не че не бях привързана към него. Не че не обичах този неугледен грубиян. За мен той винаги ще си остане единствен и… както и да е. Но… той ме учеше на музика и…
— Скъпа, има и други учители.
— Да, седемстотин измамници, които се рекламират по вестниците, и то само в Лос Анджелис. Всичките си приличат и освен това…
Веда замълча. Очевидно беше възнамерявала да каже нещо, но се бе отказала. Милдред усети това и зачака. Но дъщеря й мълчеше и тя вметна:
— Не може ли да поразпиташ?
— Има един човек, само един, към когото Ханън изпитваше уважение. Името му е Тревизо, Карло Тревизо. Диригент е. Дирижира опери и други произведения в „Холивуд Боул“. Не знам дали преподава пиано, но може да познава някого.
— Искаш ли да му се обадя?
Веда мълча толкова дълго, преди да отговори, че Милдред стана нетърпелива, а искаше да знае какво дъщеря й задържа в себе си.
— Да не би да е заради парите? Знаеш, че не ми се свиди нищо за твоето обучение и…
— Тогава му се обади.
Студиото на господин Тревизо се намираше в центъра на Лос Анджелис в сграда с няколко табели на входа и когато Милдред и Веда се качиха на втория етаж, до ушите им долетя какофония от звуци; тенори се упражняваха, пианисти изпълняваха бясно гами; цигулари стържеха по струните. Не успяха веднага да се доберат до господин Тревизо. След като почукаха, им отвори ниска пълна жена с италиански акцент, която ги настани в преддверие без прозорци и влезе в студиото. Отвътре веднага се чуха звуци. Баритон изпя някаква фраза, после спря. Чу се приглушен разговор. После същата фраза се повтори и някой пак заговори. Това продължи дълго и накрая Милдред се ядоса. Веда обаче не изглеждаше ни най-малко заинтригувана.
— Това е краят на пролога на „Палячо“ и той не може да вземе вярно сол. Е, нищо не може да се направи по въпроса. Няма нужда Тревизо да си губи времето.
— А какво да кажем за моето време?
— Майко, той е жабар. Така че трябва да чакаме.
Скоро баритонът, набит младеж с червендалесто лице, изскочи през вратата и си тръгна подплашен, а жената се върна при тях и им махна. Милдред влезе в помещението, което никак не приличаше на студиото на господин Ханън. Беше почти толкова просторно, но не изглеждаше строго и пусто. Роялът стоеше до прозорците, а мебелите бяха подбрани така, че да му подхождат както по размер, така и по елегантност. Стените бяха почти изцяло покрити със стотици фотографии на толкова големи знаменитости, че дори Милдред беше чувала за някои от тях. И всички бяха с посвещения на господин Тревизо. Самият господин, облечен в сив костюм и жилетка, обточена в черно, ги посрещна като херцог, приемащ придворни дами. Беше висок слаб италианец, вероятно около петдесетте, с остро лице и мрачен поглед. Изслуша Милдред, която му обясни защо са дошли, кимна хладно и им махна с ръка да седнат. Когато Веда се намеси, за да съобщи това, което майка й не беше споменала — че е учила при господин Ханън, той престана да бъде чак толкова официален, зае трагична поза и отвърна:
— Бедният Чарл. О, горкичкият, горкичкият Чарл.
След това изрази възхищението си от таланта му и каза, че той го определя като велик артист, не просто пианист. Усмихна се леко и си позволи да се отдаде на спомени.
— Запознах се с Чарл през 1922 година. Бяхме заедно на турне в Италия, аз изпълнявах програма на Респиги с оркестъра, Чарл свиреше концерт на Чайковски. Беше скоро след като Мусолини се възкачи на власт. И Чарл се страхуваше, че някой може да му сложи рициново масло в напитката. Направо умираше от ужас. Купи си сив костюм, черна шапка, научи химна на фашистката младеж, промени си името на Анино, направи всичко, за да прилича на италианец. Та последният концерт беше в Торино. След това всички отидохме в малко кафене да пийнем и да се сбогуваме. Концертмайсторът се изправи, цялото заведение веднага притихна. Той произнесе малка реч, каза колко изящно Чарл е изсвирил концерта на Чайковски и че целият оркестър иска да му подари нещо малко, с което да изразят възхищението си. И му дадоха голяма махагонова кутия, която изглеждаше така, все едно в нея има златна чаша или нещо наистина скъпо. Чарл също изнесе реч, благодари на момчетата, заяви колко е изненадан. Отвори кутията и какво да види: руло тоалетна хартия!