— О, боже, няма нужда да плашиш всички до смърт.
— Майко, ако още един път кажеш „о, боже“, ще закрещя!
Прошепна го дрезгаво и зловещо, след това затвори очи. Разпери изправените си ръце, сякаш беше прикована на кръста, и заговори с горчивина на себе си през стиснатите си зъби:
— Можеш да го убиеш… и то веднага… да го прободеш с нож в сърцето… за да умре, умре, умре… да забравиш, че някога си се опитвала да свириш на пиано… да забравиш, че изобщо е съществувало пианото… можеш…
— О, б… Да му се не види, пианото не е единственото поприще на тази земя. Можеш… можеш… да пишеш музика. — Милдред млъкна и се опита да си спомни какво й беше казал Бърт за Ървинг Бърлин, но тогава Веда отвори очи.
— Проклета глупава идиотка, да не би да се опитваш да ме побъркаш? Да, мога да пиша музика. Мога да ти напиша мотет, соната, валс, соло за корнет с вариации — всичко, което поискаш. И нито една нота няма да струва дори колкото клечката кибрит, с която ще изгоря партитурата. Мислиш ме за голяма работа, нали? Всеки ден лежиш на леглото си и си мечтаеш за фойерверки. Е, не съм. Аз съм просто вундеркинд от Глендейл. Знам всичко за музиката и има по една като мен във всеки бедняшки квартал по земята, във всяка тъпа консерватория, във всеки смотан университет и градински оркестър. Можем да четем всякакви ноти, да изсвирим всичко, да направим какъвто си искаме аранжимент, но просто не ставаме за нищо. Нещастници. Също като теб. Боже, сега разбрах откъде съм го наследила. Не е ли странно? Отначало сме вундеркинди, а после откриваме, че сме обикновени проклети нещастници.
— Е, ако е така, наистина е странно, и той не е имало как да го знае. Господин Ханън имам предвид. И както вече ти казах, вместо да…
— Да не мислиш, че не го е знаел? И не ми го е казвал? Казваше ми го всеки път, когато ме видеше — че тоновете ми са отвратителни, че свиренето ми е противно, че всичко у мен е ужасно, но ме харесваше. И знаеше как се чувствам. Господи, беше прекрасно, при положение че съм принудена да прекарам целия си живот с теб. Затова продължавахме и той смяташе, че зрелостта може да ми помогне по-нататък. Друг път! В тази работа или ставаш, или не ставаш. И махни тази глупава физиономия от лицето си и престани да се преструваш, че вината е на някой друг.
— Така ми се струва, след всичкия този труд…
— Нищо ли не ти влиза в главата? Трудът няма никакво значение, само талантът е важен! Просто не ставам! Не съм добра, не съм изключителна и нищо не може да се направи по въпроса!
Когато покрай главата й прелетя обувка, Милдред излезе, взе си дамската чанта и тръгна към Бевърли Хилс. Не беше съсипана от случилото се. Разбираше, че с Веда е станала истинска катастрофа и че не е по силите й да го проумее. Но случката нямаше да я спре да се опитва по свой начин да промени нещата.
Глава 13
Минаха два дни, но Милдред все още не се беше отървала от усещането, че Веда е жертва на несправедливост, и реши, че господата Ханън и Тревизо не са единствените учители по музика в Лос Анджелис. Битки не се печелеха с отказване, а с упорита борба. Веда трябваше да продължи с музиката, независимо дали на тези двама маестро им харесва или не. Но когато се опита да го каже на дъщеря си, тя така я изгледа от леглото, че я накара да замлъкне насред изречението. Но Милдред не можеше да се откаже от убеждението, че Веда „има талант“, и реши, че трябва да се занимава с танци. В ресторанта в Лагуна Бийч често вечеряше прочут руски балетист и тя беше сигурна, че комбинацията от красотата на Веда и правилните инструкции на руснака ще свърши работа. Но като чу това, Веда само се прозя. След това Милдред реши, че дъщеря й трябва да започне да учи в някое от местните училища, вероятно в „Марлборо“, и да се подготви за колеж. Но и това й се стори малко глупаво, когато чу Веда да казва:
— Майко, вече не съм дете.
Момичето продължи да се цупи в стаята си, докато Милдред започна силно да се притеснява и реши, че каквото и да ги чака в бъдеще, в настоящето трябва да се вземат мерки. Затова един ден предложи на Веда да се обади на приятели и да ги покани на парти. Преодоля лоялността си към къщата и убеждението си, че е подходяща за всичко, което Веда би могла да прави в нея, и каза:
— Ако не искаш да ги каниш тук, защо не го направиш в Лагуна Бийч? Ще ти отделя цяла зала. Ще накарам Луси да ви приготви специална маса, можем да ангажираме оркестър, ще танцувате, ще правите каквото си искате.