— Сега разбирам защо онази жена каза, че я изнудваш. Ти просто се опитваш да я оскубеш, да обереш семейството. И изобщо не си бременна.
— Майко, на този етап това е въпрос на мнение и моето мнение е, че съм.
Очите на Веда блеснаха, докато казваше това. Милдред искаше да се откаже от спора, да избегне една от онези сцени, от които винаги излизаше премазана, унизена и наранена. Но нещо се надигаше в нея, което беше започнало с появата на омаломощаващата ревност отпреди няколко дни, а сега заплашваше да я задуши. Гласът й трепереше, когато заговори:
— Как можа да направиш подобно нещо? Ако обичаше това момче, нямаше да мога да ти кажа нито дума. Докато си мислех, че го обичаш, нямаше да те обвиня в нищо. Любовта е право на жената и когато обичаш, даваш всичко от себе си, че и повече. Но да се преструваш, че го обичаш, да го подвеждаш, за да му изкопчиш пари… Как можа?
— Просто вървя по стъпките на майка си.
— Какво каза?
— О, престани, толкова си досадна. Сравни датата на сватбата с датата на моето раждане. И сама си отговори на въпроса. Единствената разлика е, че тогава си била малко по-млада от мен — поне един-два месеца. Предполагам, че се предава по наследство.
— Защо мислиш, че се омъжих за баща ти?
— По-скоро съм склонна да допусна, че той се е оженил за теб. Но ако питаш защо си забременяла, предполагам, че по същата причина, по която и аз — заради парите.
— Какви пари?
— Майко, още малко и ще се ядосам. Естествено, че сега той няма пари, но тогава е бил доста богат и съм сигурна, че си го знаела. Когато парите му свършиха, го изрита от вкъщи. А когато се разведе с него, той беше толкова съкрушен и съсипан, че трябваше да отиде при онази Бидерхоф да го издържа, а ти щедро го освободи от последното нещо, което му бе останало — имам предвид този прекрасен, несравним дворцов коптор, в който живеем.
— Това беше негова идея, не моя. Искаше да даде своя дял, да допринесе с нещо за отглеждането ви с Рей. А и къщата имаше ипотеки, на които той дори лихвите не можеше да плаща, да не говорим за…
— Но ти прие подаръка, нали?
Милдред вече разбираше, че отегчението на Веда е чиста преструвка. Всъщност тя се наслаждаваше на болката, която й причиняваше, и сигурно беше репетирала предварително основните реплики. Обичайно подобно поведение щеше да накара Милдред да отстъпи, да търси примирие, но чувствата й я разкъсваха отвътре. Опита се да си премълчи, но накрая избухна.
— Но защо? Защо… Би ли ми казала? Не ти ли давам всичко, което може да се купи с пари? Да съм ти отказала едно-единствено нещо? Ако ти е било нужно нещо, не можеше ли да дойдеш при мен, а не да прибягваш към… изнудване. Защото онази жена ще се окаже права! Това е истината! Изнудване! Изнудване! Изнудване!
В тишината, която последва, Милдред се почувства първо уплашена, а след това хладно дръзка и сякаш нещо извън нея я управляваше. Веда всмука дим от цигарата си, помисли и попита?
— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
— Настоявам да ми кажеш!
— Е, щом питаш… Ако имам достатъчно пари, ще мога да се махна от теб, нещастна малоумна тъпачке. От теб и будката ти за пайове, от пилешкото ти, гофретите и цялата ти кухня, от всичко, което вони на мазнина. И от тази дупка, от която ти пропъди баща ми с натякванията си за онази Бидерхоф, от малкия спретнат двуместен гараж и противните мебели. От Глендейл, от разпродажбите му, от мебелните фабрики, жените с униформи и мъжете в работни дрехи. От всички прогнили вонящи неща, които ми напомнят за това място и за теб.
— Разбирам. — Милдред стана и си сложи шапката. — Е, радвам се, че разбрах какво си намислила. И веднага мога да ти кажа, че ако беше довършила плана си или дори се беше опитала да го пуснеш в действие, щеше да изхвърчиш оттук малко по-рано отколкото си представяш.
Тръгна към вратата, но Веда стигна първа до нея. Милдред се изсмя и скъса визитката, която господин Саймънс й беше дал.
— О, не, не се тревожи, няма да отида при шерифа. Ще мине доста време, преди да научат от мен къде се крие момчето, както и ти.
И пак тръгна към вратата, но Веда не помръдна. Милдред се върна назад и седна. Ако дъщеря й си мислеше, че този път ще отстъпи, много грешеше. Седеше неподвижна със свирепо, хладно и непроницаемо изражение. Дългото мълчание беше разтърсено от звъненето на телефона. Веда се втурна към него. Произнесе четири-пет неразбираеми едносрични думи, затвори и се обърна към Милдред със злобна усмивка.