— Защо си взривихме ракетата? — попита Майкъл. — А, тате?
— Това е част от играта, глупчо! — каза Тимъти.
— Игра! — Майкъл и Робърт обожаваха тази дума.
— Татко направи така, че тя да гръмне, та никой да не разбере къде сме кацнали и къде сме отишли! Ако случайно дойдат да ни търсят, разбра ли?
— Еха, тайна!
— Собствената ми ракета ми изкара акъла — призна татко на мама. — Ама че нервен съм станал. Глупаво е дори да се помисли, че ще има и други ракети. Може би с изключение на една, ако Едуардс и жена му успеят да се доберат със своя кораб.
Отново допря малкото радио до ухото си. Две минути по-късно ръката му падна надолу като изпуснат парцал.
— Най-сетне приключи — каза той на мама. — Атомният лъч току-що прекъсна. Всички други станции са замлъкнали. През последните няколко дни бяха останали само няколко. А сега ефирът е съвсем тих. И сигурно ще си остане такъв.
— Колко дълго? — попита Робърт.
— Може би… може би твоите правнуци ще го чуят отново — каза татко. Седеше безучастно и децата внезапно се озоваха в центъра на неговото страхопочитание, поражение и примиреност.
Накрая той отново изкара лодката в канала и отново продължиха по пътя си.
Ставаше късно. Слънцето вече се бе надвесило над хоризонта, а пред тях се виждаха няколко мъртви града.
Татко говореше много тихо и нежно със синовете си. Преди много често бе рязък, дистанциран, откъснат от тях, а сега сякаш ги потупваше по главите с думите си и те го усещаха.
— Майк, избери си град.
— Какво, татко?
— Избери си град, синко. Някой от онези, край които минаваме.
— Добре — каза Майкъл. — Как да го избера?
— Спри се на онзи, който ти харесва най-много. Робърт, Тим, вие също. Изберете си по един град.
— Искам град с марсианци — каза Майкъл.
— Ще го имаш — каза татко. — Обещавам.
Устните му говореха на децата, но очите — на мама.
За двадесет минути минаха покрай шест града. Татко не каза нищо повече за експлозиите; сякаш му бе много по-интересно да се забавлява със синовете си, да ги поддържа щастливи и нищо повече.
Майкъл си хареса още първия град, край който минаха, но му бе наложено вето, тъй като никой нямаше вяра на прибързаните решения. Вторият не се хареса на никого. Бе селище на хора от Земята, построено от дърво, което вече гниеше и се разпадаше. Тимъти си хареса третия, защото беше голям. Четвъртият и петият бяха прекалено малки, а шестият бе пожелан от всички, в това число и от мама, която се присъедини към охканията, ахканията и възгласите „вижте!“
В него все още се издигаха петдесет-шейсет огромни постройки, улиците бяха прашни, но павирани, можеха да се различат един-два центрофужни фонтана, които все още пулсираха влажно на площадите. Това бе единственият живот — водата, подскачаща под лъчите на залязващото слънце.
— Това е градът — съгласиха се всички.
Татко насочи лодката към кея и скочи на сушата.
— Стигнахме. Това е наше. Отсега нататък ще живеем тук!
— Отсега нататък ли? — не повярва на ушите си Майкъл. Стоеше озадачен, после се обърна и примигна назад, където бяха оставили кораба. — Ами ракетата? Ами Минесота?
— Ето — каза татко.
Допря малкото радио до русата главица на Майкъл.
— Слушай.
Майкъл се заслуша, после каза:
— Нищо не се чува.
— Точно така. Нищо. Вече няма нищо. Нито Минеаполис, нито ракети, нито Земя.
Майкъл се замисли над това смъртно откровение и тихо захлипа.
— Чакай малко — веднага каза татко. — Майк, в замяна на това ти давам нещо много повече!
— Какво? — От любопитство Майкъл задържа сълзите си, но бе готов всеки момент да продължи, ако по-нататъшните откровения на татко се окажат толкова ужасни, колкото и първото.
— Давам ти този град, Майк. Твой е.
— Мой?
— Твой, на Робърт и Тимъти, на трима ви. Ваш собствен.
Тимъти изскочи от лодката.
— Вижте, момчета, всичко това е за нас! Всичко! — Играеше играта на татко, играеше на едро и се справяше добре. По-късно, след като всичко приключи и страстите се уталожат, щеше да се усамоти и да поплаче десетина минути. Сега обаче играта продължаваше, семейството все още бе на излет и другите деца трябваше да продължат да играят.
Майк и Робърт скочиха на брега и помогнаха на мама да слезе.
— Внимавайте със сестра си — каза татко и едва по-късно те разбраха какво има предвид.
Забързаха към големия град от розов камък, като си шепнеха, защото мъртвите градове имат начин да те накарат да зашепнеш и да гледаш как залязва слънцето.
— След пет-шест дни ще се върна до мястото, където беше ракетата ни, ще натоваря храната, която скрихме в развалините, и ще я докарам тук — тихо каза татко. — Ще се огледам също за Бърт Едуардс, жена му и дъщерите му.