Майкъл се разплака на глас, татко го вдигна и го понесе и всички тръгнаха през развалините надолу към водата.
Каналът. Утре или вдругиден по него с лодки щяха да пристигнат бъдещите им жени, сега само малки смеещи се момичета, със своите мама и татко.
Нощта се бе спуснала около тях, в небето бяха изгрели звезди. Тимъти обаче не можеше да намери Земята. Вече беше залязла. Това бе нещо, върху което си заслужаваше да се помисли.
Докато вървяха, сред развалините се разнесе вик на нощна птица.
— Двамата с мама ще се опитаме да ви учим — каза татко. — Може би няма да успеем. Надявам се да не е така. Самите ние сме видели много неща, от които да се поучим. Замисляхме това пътуване години наред, още преди да се родите. Дори да нямаше война, може би пак щяхме да дойдем на Марс, за да живеем тук по своя си начин. Щеше да мине най-малко столетие, преди Марс да бъде наистина отровен от земната цивилизация. А сега, разбира се…
Стигнаха канала. Беше дълъг, прав, прохладен и мокър, и проблясваше в нощта.
— Винаги съм искал да видя марсианец — каза Майкъл. — Къде са, тате? Обеща.
— Ето ги — каза татко, премести Майкъл на рамото си и посочи право надолу.
Марсианците бяха там. Тимъти започна да трепери.
Бяха там — в канала, — отразени във водата. Тимъти, Майкъл, Робърт, мама и татко.
Марсианците ги гледаха дълго и безмълвно от тихо плискащата вода.