- Кокошка с аспержи и желе - обядът, който онзи ден си поръчах от кръчмата - обясни той. - Трябваше да проверя плащанията по нашия дял в Турската петролна компания и тъй като бе спешно, реших да не излизам за обяд. - Вдигна поглед и върна фактурата. - Защо?
Обяснението не стигна на баща му, който продължаваше да го гледа укорително.
- Не те ли е срам да приписваш на кантората разходите си за храна? - изръмжа той. - Не ти ли стигат парите, които ти давам?
Синът му го погледна учудено, сякаш думите на Калуст нямаха никакъв смисъл.
- Проверявах плащанията и нямах време да обядвам навън.
- И защо не плати с твоите пари? - настоя баща му, решен да доведе нещата докрай. - Какво правиш с парите, които ти давам? Пилееш ги, нали?
- Какви пари? Дори не получавам заплата за работата си при вас!
- Но аз покривам всичките ти разходи! Кой плати медения ти месец в Довил? Аз! - Махна с ръка към прозореца. - Кой купи онзи Hispano-Suiza, паркиран отпред? Аз! - Посочи костюма на Крикор. - Ами този Gieves & Hawkes от „Севил Роу“? Пак аз! За всичко плащам аз!
Обвинителният тон на баща му ядоса Крикор и в гърдите му се надигна възмущение.
- Хубаво е, че го споменавате, защото мисля, че е време да започнете да ми давате заплата! - отвърна той. - Не искам милостиня! Искам просто да ми плащате за работата, която върша в службата ви!
- Я виж ти! - възкликна с престорена изненада Калуст. - Някога нещо да ти е липсвало? Обличам те, храня те, образовам те. Дори платих медения ти месец!
- Ами дошло е време да спрете да ми давате подаяния! Не ги искам! Унизително е постоянно да ви моля за нещата, от които имам нужда! Вече съм възрастен човек, на четирийсет години съм, ожених се, работя здраво и заслужавам да получавам заплата! Не искам да живея от милостинята ви!
- Какво искаш да кажеш?
Крикор скръсти ръце на гърдите си и решително погледна баща си; не бе планирал да води този разговор тъкмо сега, но баща му бе започнал и той щеше да се възползва от възможността. Особено след глупавия претекст, с който бе дошъл да се заяжда за разходите му.
- Не разбирате ли? Искам да ми давате заплата!
Калуст опря пръст в слепоочието си.
- Имай разум, сине. Никога не си бил лишаван от нищо, няма и да бъдеш.
Крикор обвинително размаха пръст.
- Искате да контролирате разходите ми и да ме държите зависим! - извика той. - Но това ще свърши, и то още сега. Вече не съм дете! Искам заплата за работата, която върша!
- И дума да не става!
Двамата се гледаха известно време в безсловесен дуел. Мълчанието бе внезапно нарушено от Крикор, който скочи от мястото си и отиде за палтото си, увесено на закачалката до прозореца. Облече се, докато се отправяше към вратата и я отвори със замах. Преди да излезе, се обърна и рече предизвикателно:
- Няма да оставя нещата така!
И затръшна вратата.
Сдържан трепет бе обзел малката тълпа, която се бе стекла в Тронната зала; чуваше се тих шепот, прекъсван от нервен женски смях и някое и друго прокашляне. Всички мъже носеха униформи, в това число и индийските махараджи със своите шарени одежди, с изключение на американския посланик и неговата легация, които залагаха на черен фрак и вратовръзка. Единственият наистина универсален за случая аксесоар бяха задължителните за кралския двор бели ръкавици.
Очарован от пъстротата на салона, Калуст огледа жените. Носеха дълги наметки, чиито краища се диплеха по ръцете, но най-интересни бяха трите пера и тиарите, украсяващи косите им. В този миг той се възхити на Нунуфар, която винаги избираше подходящия за случая тоалет. Преди да излязат, той я бе укорил за всички дрънкулки, с които бе обсипала раменете и косата си, но сега разбра, че те не бяха просто женски каприз, а дворцов етикет.
- Не забравяйте за протокола, господин Саркисян - прошепна му някой. - Щом застанете пред Техни Величества, трябва да се поклоните, навеждайки тялото си само от третото копче надолу. Такъв е стриктният протокол в Бъкингам.
Обърна се към мъжа, който го бе заговорил. Беше Реза Мосед, пълномощният министър и ръководител на дипломатическата легация, от която бяха част и семейство Саркисян.
- Третото копче ли?
- Да, трябва да се поклоните, като се наведете само до третото копче от горе надолу на униформата си. Останалата част от тялото ви трябва да бъде изправена.
За миг Калуст изпадна в паника. Чак сега ли се сетиха да му кажат? Отдалечи се до една огледална стена. Застана пред нея и леко се приведе. Прекалено ниско. Изглеждаше му невъзможно. При втория опит само сведе глава. Стигна само до първото копче.
- По дяволите! Трудно е!