Отпуснат на седалката в колата си, загледан през прозореца, Калуст си помисли, че предобедът бе толкова дълъг и изморителен, че се нуждаеше от нещо специално, за да се разсее. Но какво? Всъщност не бе нужно много въображение, за да разбере какво му се иска. Реши, че ще отиде в хотел „Риц“, за да се позабавлява със сегашната си belle de jour - кръшна блондинка, която бе срещнал миналата година по време на една разходка в Брайтън. Терапевтичен сеанс с Ребека щеше да му дойде добре.
Автомобилът спря на „Хайд Парк Гардънс“ 38 и Нунуфар слезе. Калуст тъкмо се канеше да каже на шофьора да кара към „Пикадили“, когато забеляза, че икономът бе изникнал до прозореца. Отвори го и Хъмфри протегна към него сребърен поднос, на който имаше писмо.
- За вас е, сър - обяви мъжът с типичния си предвзет тон. - Съдебен служител току-що го донесе.
Калуст взе плика и го отвори. Разгъна листа и погледът му се плъзна по скучната юридическа терминология, докато стигна до същинската част. Смаян, той отвори широко очи.
- Нунуфар! - извика той. - Нунуфар, ела тук!
Съпругата му, която през това време вече бе влязла в къщата и бе свалила тиарата от косата си, се върна до колата.
- Какво става? Случило ли се е нещо?
- Синът ни!
- Какво?! Какво е станало? Добре ли е?
Слисан, Калуст размаха листа, носещ символите на кралския съд.
- Той ни съди.
НОВИНИТЕ ЗА НАХЛУВАНЕТО НА ГЕРМАНИЯ В ПОЛША изпълваха заглавните страници на вестниците, които Калуст разлистваше на задната седалка на ролс-ройса си. Бе купил ежедневниците по време на традиционната си сутрешна разходка в Хайд Парк, но още не ги бе прегледал. Бе решил да ги прочете при първа възможност, може би докато пътува с колата към съда. Тъкмо това правеше, но всъщност не бе в настроение да се занимава със световните беди; съзнанието му бе заето от друг, много по-неотложен проблем.
Погледна часовника си и нетърпеливо въздъхна. Беше почти девет. Обърна се и се загледа в мъжа с посивяла коса на седалката до него. Познаваше го отдавна, но днес за пръв път забелязваше, че бе остарял. Русите му коси бяха побелели, а по ъгълчетата на очите му личаха дълбоки като пресъхнали реки бръчки.
- Кажете ми, сър Филип, колко време смятате, че ще продължи проклетият процес?
Чувстваше се странно да го нарича „сър“, но приятелят му бе посветен в рицарство за службата си във Външно министерство и заслужаваше титлата си. Радостта от ордена обаче бе помрачена от развоя на събитията в Европа и тъгата, изписана по лицето на англичанина, сякаш прозираше в светлосините му очи, които шареха по заглавията на вестниците в скута на Калуст.
Щом осъзна, че говорят на него, сър Филип Блейк потрепери, сякаш чак сега идваше на себе си.
- А? - поколеба се той, опитвайки да се съсредоточи. - Не знам, зависи. Няколко часа. Може да отнеме и цял ден, драги.
- А колко дни?
- Опасявам се, че не по-малко от два. - Той пресметна нещо наум. - Вероятно цяла седмица, кой знае?
Нищо не е ясно, помисли си Калуст, налагайки си да прояви търпение. Грабна „Таймс“ и посочи новината за германското настъпление, която изпълваше цялата първа страница.
- Видяхте ли това?
Приятелят му въздъхна дълбоко, очевидно разстроен от събитията в Централна Европа.
- Че кой не е? - попита той. - Мили боже! Не съм си и представял, че нещата ще стигнат дотук. Никога. - Поклати глава, сякаш още не можеше да повярва. - А внуците ми... моите три момчета със сигурност ще бъдат призовани в армията. По дяволите! Истинско нещастие!
На задната седалка на автомобила настъпи тишина. Сутринта бе мрачна, страховити сиви облаци се спускаха ниско и въздухът бе тежък; вероятно щеше да завали. Докато гледаше разсеяно през прозореца, Калуст си даде сметка, че всички лондончани, крачещи по тротоарите тази сутрин, носеха вестници и повечето четяха, докато вървяха. Други пък слушаха радио или разговаряха навъсени на групички, докато разлистваха вестниците по пейките. Арменецът с огорчение си помисли, че две войни срещу Германия в период само от двайсет години бяха прекалено много.
Обърна се и постави ръка върху рамото на приятеля си в опит да го утеши.
- Спокойно, ще спечелим и тази война.
Сър Филип Блейк го погледна скептично.
- Какво ви кара да мислите така?
Арменецът се насили да се усмихне.
- Петролът, какво друго? - отвърна той. - Както знаете, Англия и Франция получават редовни доставки от иракските находища. Концесията, която уговорихме навремето, е много ценна. А какво имат германците? - Той разпери ръце. - Нищо. С какво господин Хитлер ще зарежда танковете и самолетите си, когато му свърши горивото?