В този миг вратата в дъното се отвори, съдебният служител влезе в залата и застана мирно като войник на парад.
- Всички да станат! - каза високо той. - Почитаемият съдия Лоурънс Ейлсбъри ще председателства делото.
Всички станаха на крака и в залата влезе мъж, облечен в черна съдийска тога, с бяла вълниста перука като от осемнайсети век, която се спускаше до раменете. Приличаше на герой от „Тримата мускетари“.
Съдията зае мястото си във високото величествено кресло, взе купчина документи и намести очилата си.
- Разглеждаме гражданско дело номер 90747/39, заведено от господин Саркисян срещу господин Калуст Саркисян за заплати и други трудови възнаграждения. - Взе чукчето и удари с него по масата. - Откривам заседанието.
Заседанието продължи през целия ден с кратка почивка за обяд, който бе сервиран в друга зала, и завърши с молба на тъжителите за достъп до определени документи, считани за необходими при определяне на сумите за евентуално обезщетение и месечно възнаграждение. Адвокатът на защитата яростно ги оспори, както подобаваше на компетенцията му, но съдия Ейлсбъри поклати глава.
- Нищо не мога да направя, сър Филип - каза той. - Както добре знаете, всяка от страните по делото има право на достъп до документите на опонентите си, щом смята, че имат отношение по случая.
- Но, милорд, сигурен съм, че съзнавате за какъв огромен брой документи става дума!
Съдията взе чукчето.
- Разбира се, но преди всичко упражнявам закона. Защитата има срок от една седмица да подготви изисканата документация. - Удари с чукчето по масата. - Закривам заседанието.
Присъстващите събраха документите си и въпреки умората, която замъгляваше съзнанието му, Калуст забеляза колко сериозно бе изражението на адвоката му; човек би казал, че току-що са загубили. Това му се стори странно, но после съзря сина си и адвоката му да се приближават и насочи вниманието си към тях. Двете страни по делото се поздравиха и напуснаха съда заедно, както подобава на джентълмени от тяхната класа. Разделиха се на стълбището и всяка двойка пое в различна посока. Докато слизаха по стъпалата, на разстояние, от което другите двама вече не можеха да ги чуят, Калуст се приближи до сър Филип Блейк.
- Какво, по дяволите, стана вътре? - прошепна на ухото му той. - Защо сте така угрижен?
Адвокатът едва сдържаше яда си.
- За бога, Саркисян, нима не схванахте номера им? - попита той. - Не разбрахте ли истинската цел на молбата на сина ви? Проклятие! Това си бе удар под кръста! Да ги вземат мътните!
Калуст напрегна мисълта си, за да отгатне какво толкова обезпокоително имаше в молбата на Крикор, която съдията одобри въпреки настоятелните възражения на сър Филип.
- Добре, те искат достъп до документите, които ще им позволят да преценят сумата на евентуално обезщетение. Какво толкова ще постигнат с това?
- По отношение на делото не кой знае колко - Той го погледна загадъчно. - Но не в това е въпросът, нали?
- Така ли? - учуди се клиентът. - Тогава какво има?
- Документите, приятел! - отвърна англичанинът. - Забелязахте ли...
Пред тях изникнаха неколцина мъже с качулки и фотоапарати, които им препречиха пътя към колата.
Калуст с ужас осъзна, че бе обграден от тълпа журналисти. Нямаше накъде да бяга; след години на криене най-после го бяха хванали.
- Господин Саркисян? - заговори го един от тях. - Кой от двама ви, господа е Саркисян?
Двамата мъже се заковаха намясто, без знаят как да постъпят. Адвокатът вдигна бастуна си, за да разгони журналистите, но приятелят му го спря.
- Бих искал да съм господин Саркисян! - въздъхна примирено Калуст. - За жалост, съм обикновен счетоводител, който едва свързва двата края.
Разочаровани, мъжете свалиха фотоапаратите си.
- Не сте ли господин Саркисян?
- Иска ми се.
Журналистите им обърнаха гръб и се отдалечиха, ядосани, че са си изгубили времето. Застанаха на тротоара, за да дебнат истинския Саркисян.
- По дяволите! - изруга един от тях. - Този човек е невидим!
Все така застанал на стълбите, Калуст обидено разпери ръце.
- И какво? - запротестира той. - Няма ли да ме снимате?
Фотографите само го изгледаха презрително, сякаш бе някакво нищожество, и не го удостоиха с отговор. Как смее този смешен сметководител да си въобразява, че изобщо е възможно да се появи по вестниците? Журналистите повече не обърнаха внимание на костюмираните мъже, единият от които минаваше за беден, нито забелязаха как двамата подновиха крачка и влязоха в огромния черен автомобил, който ги чакаше.