Изненадан от този отговор, германецът отвори широко очи и се вторачи в текста.
- Но... но...
- Не виждате ли, че цапате мраморния ми под с калните си ботуши?
Капитанът сведе поглед към ботушите си.
- Какво?
Без да изчака отговор, господарят на дома вдигна ръка и с императорски жест посочи към вратата на резиденцията, отвъд която се разхождаха войници на Вермахта, сякаш къщата бе тяхна собственост.
- Затворете вратата на излизане, ако обичате.
На „Риволи“ се вихреше същински военен парад. По средата на улицата се бяха строили германски войници, а на елегантната фасада на хотел „Льо Мюрис“ се вееха огромни нацистки знамена - червени, със свастика в средата. След като бе минала през два контролни пункта, черната лимузина с иранското знаме паркира до редица други автомобили, спрени до Тюйлери.
Офицер в масленозелена униформа се приближи с бърза крачка и протегна ръка за нацистки поздрав към дребния мъж, който излизаше от задната врата на колата.
- Хер Саркисян от иранската легация? - попита той на френски със силен немски акцент. - Хайл Хитлер! - Свали ръката си. - Аз съм капитан Грас. - Имам заповед да ви придружа до комендантството. - Посочи към сградата, на която се вееха нацистки знамена. - Оттук, моля.
Хотел „Льо Мюрис“ бе превърнат в седалище на Kommandantur du Gross Paris - военната администрация на окупирания Париж и околностите. Освен германските военни, които изпълваха фоайето, салоните и коридорите, из цялата сграда бяха окачени указателни табели на немски за Militärbefehlshaber in Frankreich - Военна администрация във Франция.
Мъжете разговаряха тихо, но когато го въведоха в големия салон, Калуст дочу смях и звън на китари, чиято мелодия му се стори позната.
- Щраус?
Капитан Грас поклати глава и се усмихна накриво.
- Вагнер.
Влязоха в големия салон - пищно обзаведено помещение в стил Луи XVI, като целия хотел „Льо Мюрис“. Там имаше прием, организиран от окупационните сили в чест на членовете на френското висше общество и дипломатическите мисии, които бяха останали в града.
Салонът бе украсен с кристални канделабри, по стените имаше огледала със скосен ръб и огромни квадратни прозорци, обрамчени от мраморни плочи. В помещението се усещаше странна смесица от напрежение и спокойствие. Наоколо германски офицери разговаряха и се смееха с чаша шампанско в ръка, бъбрейки си с френски двойки от високите етажи на парижкото общество, предимно банкери и политици. Новодошлият забеляза слабата фигура на Коко Шанел, застанала близо до музикантите. Нунуфар често пазаруваше от нейните бутици на улица „Камбон“, в Довил и Биариц. Дизайнерката, както винаги, беше изключително елегантна с характерната семпла черна рокля, докато се усмихваше на двамата германски офицери, с които разговаряше. Оглеждайки залата, Калуст разпозна още няколко дипломати, които по една или друга причина бяха останали в Париж. Това бяха барон Йохан Фриск - търговският представител на шведската легация, и италианският посланик Романо Петри.
Офицерът, който придружаваше Калуст, го отведе до онази част от салона, където се бяха събрали германските офицери и хората се редяха на опашка, за да ги поздравят. Арменецът се чувстваше не на място сред толкова униформени, сякаш го бяха завлекли в леговище на вълци. Запази непроницаемо изражение и зачака на опашката, за да поздрави най-важния човек в залата - германския комендант на Париж Дитрих фон Холтиц.
Когато дойде неговият ред, капитан Грас прошепна на генерала името на арменеца.
- Ах, да, човекът от петролния бизнес! - възкликна комендантът и се насили да се усмихне. - Много съм чувал за вас!
По гърба на госта полазиха тръпки.
- Само добро, надявам се.
Генерал Холтиц се разсмя.
- Е, не мога да ви лъжа! - Махна с ръка на хората зад Калуст и заговори тихо. - Ще говорим след малко, става ли?
Щом се отдалечи и се смеси с гостите, арменецът се замисли над думите на германския комендант. Нямаше съмнение, че генералът го познава, та нали го бе нарекъл „човекът от петролния бизнес“? Всъщност подобно нещо не би трябвало да го изненадва, все пак Калуст беше най-богатият човек в света. Германците не биха могли да подминат този факт, щом го бяха поканили на приема в „Льо Мюрис“. Ако бяха поканили наскоро споминалия се Рокфелер или Нобел, нима щяха да си помислят, че са случайни хора? Тогава защо да не знаят и кой е Саркисян? Но истината бе, че той толкова се стараеше да остане незабелязан, че до момента репортерите не бяха успели да му направят дори една-единствена снимка. Бе накарал обществото да свързва името му с илюзия - имагинерно и бегло име без лице. Останалите магнати не бяха успели да останат незабелязани. Макар не толкова богати, те се радваха на широк публичен интерес.