Размени няколко думи с Коко Шанел, направи й комплимент за роклята и обеща да посети магазина й, за да купи парфюм за своята belle de jour. Сетне се заговори с барон Фриск, с когото често бе обядвал в „Риц“ заедно с Емануел Нобел - стария му приятел, когото преди години бе срещнал в Баку. Разговаряха за банални неща; само безумец би обсъждал политика, заобиколен от толкова германски униформи, а Калуст дори не обръщаше внимание на лежерното бъбрене, което се сипеше от собствената му уста. Обсъждаха времето и други тривиални теми, но мислите на арменеца се въртяха около казаното от германския комендант.
Генерал Холтиц твърдеше, че щели да разговарят по-късно. Какво ли искаше? Дали бе нещо неприятно? Този въпрос го тормозеше. Германците като цяло го тревожеха; така беше навремето, когато се караше с тях заради петролните концесии в Османската империя, така беше и сега. Освен това не бе забравил разказите на Крикор и други оцелели за поведението на германските офицери по времето на арменския геноцид през Световната война. Как е възможно християни да останат безучастни към преследването на други християни от османците? А какво да кажем за новата война, която германците бяха предизвикали в Европа? Какво правеха тези варвари в Париж? С какво право се разпореждаха с чуждите съдби?
- Хер Саркисян? - чу се гърлен глас. - Комендантът иска да говори с вас.
Обърна се и видя капитан Грас, който му правеше знак да го последва. Сбогува се с барон Фриск и последва офицера извън салона. Спряха в края на коридора и Грас почука на една врата. Отвътре се чу „Влез“ и германецът махна с ръка на арменеца да влезе.
- След вас.
Калуст пристъпи в просторно помещение. Приличаше на салон, превърнат в кабинет. Видя генерал Холтиц, застанал до прозореца, с лице озарено от слънчевата светлина. В далечината се виждаше внушителната фасада на „Лувъра“, сякаш големият музей бе равнодушен към капризните приливи и отливи на историята.
След като почака известно време, генералът се обърна кръгом, по военному, и посрещна госта си.
- А, хер Саркисян! - възкликна предвзето той. - Чудесно! - Махна с ръка към стола пред бюрото. - Седнете, моля.
Арменецът се настани и зачака домакинът също да заеме мястото си. Германецът извади от джоба си кутия кубински пури и предложи на госта да си вземе.
- Благодаря, не пуша.
Генералът пъхна една в устата си и я запали със сребърна запалка. Синкави кълба дим бавно се извиха пред строгото му лице, като призраци, издигащи се нагоре, докато накрая изчезнат в пространството.
- Имаме общ приятел заяви германецът, чиито сини очи студено пронизваха събеседника му. - Хер Хендрик ван Тигелен. Мисля, че името ви е познато...
На Калуст му се прииска да преглътне сухо, но се сдържа. Откакто се бе оженил за Слава, Хендрик бе яростен противник на болшевиките. Издигането на Хитлер в Германия, и по-специално антиболшевишките му речи, опасно бе сближило холандеца с нацистите. Проблемът бе, че сега Хендрик му беше личен враг; каквото и да бе казал на германските си приятели, със сигурност не беше добро.
- Познавам го добре.
Генерал Холтиц се усмихна, вероятно доволен от неудобството, което споменаването на президента на „Роял Дъч Шел“ бе породило у госта му. Най-доброто средство да притиснеш някого е страхът.
- И така, нашият общ приятел ми разказа за връзките ви с болшевиките - заговори загадъчно той. - Много тесни връзки, струва ми се.
- Аз съм бизнесмен и общувам с всички - побърза да изясни Калуст. - Освен това неотдавна вие постъпихте по същия начин. Какво иначе представлява пактът Молотов-Рибентроп, ако не подобен бизнес?
Комендантът кимна.
- Да, хер Саркисян! - възкликна той. - Вие сте умен мъж, спор няма. Вярно е, че и ние правим бизнес с тях. - Дръпна дълбоко от пурата и издуха облак синкав дим. - Можем да правим бизнес и с вас.
Разговорът започваше по същество, помисли си гостът. Трябваше да внимава и да действа предпазливо на терен, който не владееше изцяло.
- За мен ще бъде удоволствие да работим заедно, генерале. С какво мога да ви бъда полезен?
Германецът остави пурата си в пепелника, за да не го разсейва при толкова деликатен разговор.
- Тревожим се за петрола, разбира се - заговори направо той. - Както знаете, Райхът не разполага с нефтени находища и зависи от вносни доставки, по-голямата част от които секнаха след избухването на войната. За щастие освен синтетичното гориво все още имаме румънския нефт, но няма да крия, че зависимостта от този единствен източник ни се струва опасна. Райхът се нуждае от пряк достъп до различни петролни кладенци.