Съпругата му свъси вежди, поглеждайки е нови очи към града.
- Константинопол?
Едва доловима усмивка пробягна по иначе непроницаемото лице на арменския магнат.
- Константинопол - развълнувано повтори той, - но без турци, които да превръщат живота ни в ад.
Нунуфар съзерцаваше Лисабон, докато спомените я водеха към големия град на нейното детство и младост, и накрая кимна.
- Прав си. Този град прилича на Константинопол.
Това бе неочаквано и прекрасно откритие. Докато се любуваше на Лисабон с отнесено изражение, Калуст сякаш се пренесе в детството си. Вместо корабчетата по Тежу, той виждаше парахода, с който пресичаше Босфора всяка сутрин, за да стигне до „Робърт Колидж“. Байро Алто му приличаше на Сарайбурпу, а гара „Росио“ за него беше покривът на „Капалъ чарши“. Миризмите от детството опиваха сетивата му и спомените за тези първи години го изпълваха с носталгия. Имаше някаква магия в това превъплъщение на града, сякаш времето бе завършило големия кръговрат на живота, за да се върне накрая към корените.
- Ние сме си у дома.
БРАКЪТ НА СЪПРУЗИТЕ САРКИСЯН ИЗОБЩО НЕ БЕ ЗА ПРИМЕР, след като толкова години Калуст и Нунуфар бяха живели разделени; той в апартамента си на някой от хотелите „Риц“, а тя в голямата къща в Лондон или в резиденцията в Париж. Затова двамата бяха отвикнали от брачния живот и в края на седмицата съжителството им в хотел „Авиш“ започна да им създава проблеми.
След няколко незначителни инцидента, когато Калуст избухна заради непочистена четка за коса, която не бе на мястото си, Нунуфар се ядоса на дребнавата му забележка; после той възропта срещу непрестанното й мърморене, а тя на свой ред нарече навиците на съпруга си „най-досадното нещо, което Господ някога е създавал“. Бяха се превърнали в двама стари мърморковци, които водеха постоянна война помежду си. Единият се заяждаше, а другият се връзваше.
- Очевидно е! - разкрещя се Нунуфар след поредния сутрешен скандал, този път по въпроса дали завесите в апартамента да са вдигнати, или спуснати. - С теб не може да се живее, бога ми! - Гледаше го с едва сдържана ярост. - Слушай, няма да остана и ден повече в този хотел! Нито минута дори!
- Алелуя! - възкликна съпругът й и вдигна ръце нагоре в театрален жест на благодарност. - Най-сетне ще изчезнеш от погледа ми! Благодаря на Бог за тишината, която ме очаква! - Хвърли поглед към Нунуфар, която бе отворила куфара на леглото и бясно прибираше нещата си. - Ти си страшно досадна, същинска врана, която не спира да грачи, да грачи, да грачи...
По време на обяда обсъдиха с посланик Каейро да Мота кой е най-добрият хотел за Нунуфар, под претекст че тя не се чувства добре в „Авиш“. Разтревожен, дипломатът веднага попита дали не може да помогне или да им осигури повече удобства, но съпрузите не пожелаха да навлизат в подробности и домакинът, усетил, че си имат семейни проблеми, не настоя. Помисли малко и докато обядваха, предложи „Авенида Палас“, като изтъкна, че хотелът се намира в Байша, където бяха всички бутици, които жените, и особено Нунуфар, толкова харесваха.
- О, не - категорично отказа тя още щом чу името на хотела. - Там отсядат германците, нали?
- Да, там са повечето германски разузнавателни агенти, дори се говори, че таен коридор на четвъртия етаж свързва сградата с гара „Росио“, за да влизат незабелязано, но...
- Абсурд! - прекъсна го Нунуфар и отхвърли предложението. - Крикор ми каза, че при последното си посещение в града отседнал в чудесен хотел до някакво казино. Знаете ли го?
- Навярно „Палас“ в Ещорил - отвърна посланикът. - Откриха го преди десетина години близо до казиното. Хотелът наистина е добър.
- Има ли германци?
Каейро да Мота се разсмя, развеселен от манията на арменката да стои възможно най-далеч от нацистите.
- Не се тревожете, мадам - успокои я той. - Клиентите са цивилизовани.
Плажът „Тамариш“ беше окъпан в мека прозрачна светлина, която придаваше на морето наситеносини тонове и караше пясъка да блести в златисто. Хора по бански лежаха под чадърите на бели и червени ивици или се плискаха на брега, но вниманието на съпрузите Саркисян бе привлечено преди всичко от изискания космополитен облик на Ещорил.
- Oh la la! - възкликна Нунуфар, очарована от безгрижната атмосфера. - Не съм си представяла, че в подобна провинциална страна може да се види подобно нещо!
- Прилича на Биариц - съгласи се Калуст - или на всеки плаж по Лазурния бряг.