Момченцето не разбираше странния език на стареца, но разбра жеста му и запристъпва предпазливо.
- Какво има?
Арменецът бръкна в джоба си и извади монета от пет ескудо. Посочи към останалите деца, допирайки пръст до устните си с едно „шшшт“. После вдигна монетата, сякаш му я обещаваше. Имаше нещо универсално в езика на жестовете, защото момченцето веднага разбра, че ако не вдигат шум, ще получат монета от пет ескудо. А то знаеше, че с пет ескудо могат да се купят много лакомства.
С грейнало от ентусиазъм лице момченцето отиде при приятелите си и им каза за предложението. С възбуден шепот децата се приближиха до чинара, седнаха на тревата и запазиха абсолютна тишина. Покоят в парк „Едуардо VII“ се бе завърнал.
След като обходи с поглед зеленината наоколо, докато Иван продължаваше да пропъжда мухите, Калуст се върна към книжата и проблемите си. Трябваше да разреши въпроса с конфискуваните акции на Турската петролна компания, тъй като вече не се намираше в ръцете на германците във Виши и възнамеряваше възможно най-скоро да си върне собствеността. Нещата вървяха добре, но адвокатите му в Лондон се бяха сблъскали с проблем, който не успяваха да разрешат. Ставаше дума за компенсациите.
Чу смеха на едно от децата, последван от групово „шшшт“. Вдигна поглед и забеляза, че момченцата, които го наблюдаваха мълчаливо, се бяха заели със задачата да накарат момиченце, което се бе приближило с хвърчилото си, да млъкне. Неговата детска стража очевидно се справяше добре.
Отново се върна към документите и въпроса с компенсациите. Тъй като бе лишен от ползването на петпроцентовия си дял, а през това време Турската петролна компания бе продължила да добива и продава петрол, магнатът държеше да получи печалбата си със задна дата; смяташе, че има право на това. Проблемът бе, че ставаше дума за много пари и предвид разходите за войната, опразнената хазна на Негово Величество забавяше процеса. Бе очевидно, че британските власти не бързаха да разрешат този въпрос, затова арменецът трябваше да импровизира.
При това положение непременно трябваше да се срещне със своя адвокат и съветник. Под сянката на чинара Калуст написа телеграма до сър Филип, за да го уведоми, че съгласно уговорката им, тази сутрин му е направил резервация в „Авиш“ за следващия четвъртък. Приятелят му трябваше да си купи билет от офисите на „Бритиш Овърсийс Еъруейс Корпорейшън“ за уречения ден и да пристигне в Лисабон.
След това прегледа останалите писма. Две от тях му носеха лоши новини. Сър Кенет Барк му бе писал, че е напуснал Националната галерия. Това бе голямо разочарование за Калуст, тъй като бе възнамерявал да изложи съкровищата си в големия музей на „Трафалгар Скуеър“. Нищо, щеше да измисли нещо друго. Картините му липсваха и той се натъжаваше при мисълта за съдбата им, когато вече нямаше да може да ги пази. Второто писмо идваше от Истанбул и му съобщаваше за смъртта на Салим бей. Помоли се за стария си приятел и покровител на семейството и написа телеграма до близките му, за да изкаже най-искрени съболезнования. Но му се стори, че това не бе достатъчно, за да изрази огромната си благодарност към стария турчин, и реши да потърси един от синовете му и да го наеме за свой „търсач“ на произведения на изкуството в Турция; достоен начин да изпълни огромния си дълг към Салим бей.
Бе приключил със сутрешните си задачи. Подреди книжата в куфарчето и направи знак на Ещевао да прибере сгъваемия стол и на Иван да му пази сянка с чадъра. Тихите деца също станаха в очакване на наградата. Арменецът извади монетата от пет ескудо и протегна ръка към момченцето, на което я бе обещал. То се приближи и я взе със сериозно изражение. На мига в парка се вдигна страшна врява; децата се разбягаха, заподскачаха по тревата и затанцуваха около дърветата.
Тънките устни на Калуст разцъфнаха в усмивка и той ги наблюдава за момент, сякаш им завиждаше за безгрижния живот. Чак когато изчезнаха в храстите, арменецът въздъхна дълбоко и влезе в колата.
- Към „Авиш“.
SHORT SUNDERLAND НАBOAC СЕ ПРИВОДНИ В ТЕЖУ до Морското летище на Кабо Руиво и сър Филии Блейк се появи на кея със светъл шлифер и чадър в ръка. Слънцето грееше силно, небето искреше в необятно синьо и денят беше по-топъл и задушен от обикновено, поради което облеклото на англичанина, подходящо по-скоро за лондонския климат, изглеждаше неуместно.
- Как е, Саркисян! - поздрави той с присъщата си флегматичност, когато приближи приятеля си на кея. - Не сте мръднали, old boy!
Калуст се засмя.
- Ах, сър Филип, а пък вие ми се виждате поостарял.