Двамата му съкилийници се сместиха малко и го поканиха да седне на нара. Калуст се поколеба, защото подозираше истинските намерения зад това щедро предложение, но знаеше, че ако откаже, те можеха да се обидят, затова се настани на отреденото му място като послушно момче. Черният затворник започна да му задава въпроси, но арменецът му отвърна на френски, за да му покаже, че не говори неговия език. Мъжът не се отказа и с жестове даде да се разбере, че иска да узнае защо е попаднал в затвора.
- Бла-бла-бла - обясни Калуст. Съкилийникът му се разсмя; бе схванал смисъла. Тогава негърът посочи себе си и симулира с жестове писане на хартия.
- А, писал си позиви...
Черният посочи към другия затворник, мълчалив португалец. Допря пръст до главата на Калуст като пистолет и каза „Бум!“.
Убиец.
Ужасен, магнатът си даде сметка, че истинският проблем не беше, че споделя килия с негър революционер, а че с тях има и убиец. Седеше до някакъв главорез! Не се осмеляваше да се обърне, затова, примрял от страх, го погледна крадешком с крайчеца на окото и с изненада забеляза, че човекът изглеждаше истински отчаян. Може и да бе убиец, но не му се виждаше опасен.
Чакането се проточи. Над Лисабон се спусна нощ и килията потъна в мрак и тишина. Черният заспа, облегнат на стената, а убиецът мълчеше, навярно потънал в спомени за онова, което го бе довело тук. Калуст въздъхна за стотен път, откакто го бяха хвърлили в ареста. Кога ли щяха да го избавят от този ад? Защо, по дяволите, се бавеха толкова. Нима трябваше да прекара нощта в мръсната килия? Присвиваше го стомахът и той с ужас осъзна, че няма друг избор, освен да ползва гнусното гърне.
Рано сутринта арменецът усети движение в коридора. В този момент дремеше, но отвори сънените си очи и забеляза, че някой се приближава до килията. Чу металическото тракане на ключалката и вече напълно буден и изпълнен с надежда, видя как вратата се отвори.
- Мосю - каза дежурният, - елате с мен.
Тръгнаха по коридора и полицаят посочи врата вдясно, под която се процеждаше ивица светлина. Вътре завари Азеведо Пасарао и мадам Дюпре, седнали до стената на помещение, което приличаше на чакалня. Двамата тутакси се изправиха, а по лицата им се четеше смесица от радост, укор и облекчение. Прегърнаха го.
- Как сте? - попита французойката. - Добре ли се отнасяха с вас?
- Имате ли нужда от нещо? - заговори адвокатът заедно с нея. - Може би трябва да подадем жалба. Подобно поведение от страна на полицията е недопустимо!
Все още не напълно дошъл на себе си, затворникът поклати глава.
- Добре съм.
Дежурният държеше вратата отворена и нетърпеливо махна с ръка.
- Последвайте ме, ако обичате - нареди той. - Господин директорът иска да разговаря е вас.
Излязоха в коридора и тръгнаха към фоайето, докато арменецът си представяше хилядите извинения, които щеше да чуе. По пътя към кабинета на директора видяха пазач и неугледен мъж с набола брада, който със сигурност също бе задържан. Надзирателят направи знак на мадам Дюпре и Пасарао да изчакат отвън, сетне се обърна към Калуст и кимна към полуотворената врата.
- Влезте.
Задържаният прекрачи прага и съзря късо подстриган офицер с посивели мустаци. Мъжът остана седнал зад бюрото си, докато усърдно попълваше някакви документи, без изобщо да го удостои с вниманието си. Цяла минута по-късно вдигна глава и се взря в новодошлия като недоволен учител, готов всеки момент да го смъмри.
- Добре ли спахте, Ваше Превъзходителство?
Въпросът, зададен на френски, изненада Калуст.
- Бил съм и на по-добри места.
Розовите устни на директора на Тайната полиция се свиха в гримаса.
- Не се и съмнявам - каза равно той. - Знаете ли, вие бяхте топло и радушно посрещнат в тази страна, но ми се струва, че не отвърнахте подобаващо на нашето гостоприемство. Държахте се грубо и невъзпитано с моите хора и се правихте на примадона. Надявам се прекараната нощ при нас да ви помогне да разберете, че макар да сте много богат, не всичко се купува с пари. - Посочи към вратата. - Свободен сте. Може да си вървите.
Навън духаше влажен и студен вятър и утрото бе мрачно, но свежият въздух изпълваше Калуст с умиротворение. Съвсем по-различен бе от вонята, която се носеше в килията! Автомобилът бе паркиран на края на улица „Антонио Мария Кардозо“, а шофьорът разсеяно пушеше цигара, подпрян на каросерията. Щом видя арменеца, адвоката и мадам Дюпре, Ещевао хвърли фаса на земята и се втурна да отвори вратите. Тримата се настаниха вътре и се спогледаха, без да знаят какво да си кажат.