По традиция около четири следобед в „Авиш“ се появи Нунуфар, за да пие кафе със съпруга си. Този път тя слезе от автомобила със сияеща усмивка, очевидно вече научила новината.
- Това е невероятно! - възкликна тя още щом се настани на масата. - Всички в Ещорил празнуват, трябваше да го видите!
- Тук също никой не скърби - отбеляза Калуст. Посочи към масата до прозореца, която двамата агенти от бившата Абвер набързо бяха напуснали. - Освен германците, разбира се. Сигурно сега мислят какво да правят с живота си и къде да се скрият.
Рапети се появи с три чашки кафе върху подноса, които тържествено сервира на двамата съпрузи и мадам Дюпре.
- Мисля, че е време да тръгваме за Париж - заяви Нунуфар. - Писна ми от тази селяния! Не разбирам какво ми казват, в бутиците се продават дрехи от миналия век и тукашните остарели схващания ме объркват. - Тя шумно въздъхна, сякаш се освобождаваше от огромно, натрупвано с години напрежение. - Беше крайно време тази проклета война да приключи. Вече си мислех, че този ден никога няма да дойде!
- Наистина - съгласи се арменецът. - Няма нищо по-хубаво от цивилизацията!
Откакто бе пристигнал в Португалия, Калуст също често мечтаеше да се върне в Париж. Адвокатите му вече бяха успели да отнемат конфискуваните в началото на военния конфликт акции в Турската петролна компания от Британската корона и се опитваха да уговорят компенсации за продадения петрол по време на войната. Трябваше само да събере скъпите си съкровища - картините, които бе разпределил в различни английски галерии, за да ги опази от грабеж, и да се върне във Франция и в красивата си къща на булевард „Иена“. Дали птиците на терасата бяха усетили липсата му?
- Освен това - добави жена му - трябва да отидем до Лондон да видим Крикор.
При споменаването на британската столица Калуст подскочи на стола си и почервеня от гняв.
- В Лондон ли? - попита възмутено той. - И дума да не става! След всичко, което ми сториха онези безсрамници?
Нунуфар наведе глава към съпруга си и постави ръка върху неговата, за да го успокои.
- Бяхме във война, mon cher. Сега всичко ще дойде на мястото си, слава богу.
Но Калуст не се отказа.
- Няма да стъпя в Англия! - отсече той, а вените по шията му туптяха от гняв. - Нарекоха ме техен враг, конфискуваха бизнеса ми, а сега да се преструвам, че нищо не е станало?!
- Беше заради войната. Не се ядосвай. Всичко ще бъде както преди, не се тревожи.
Гласът на жена му го успокояваше, затова той бързо овладя надигащия се гняв. Съпрузите не се разбираха в ежедневието и съвместното съжителство, но Нунуфар познаваше мъжа си по-добре, отколкото той самият, и знаеше точните думи и тон, за да го укротява, когато бе необходимо. Съответно арменецът веднага започна да планира пътуването за Париж и да говори какво ще направи, когато след няколко седмици пристигнат във френската столица. Мислено се отнесе към първата си вечеря в ресторанта на хотел „Риц“ на площад „Вандом“, представи си разходка до Довил и ваканция в Моите Карло. Говореше разпалено и постоянно му хрумваше нова идея, нова фантазия или друг каприз.
По някое време забеляза, че мадам Дюпре седи мълчаливо и не се включва в разговора; в очите й прозираше тъга. Унилото й изражение заинтригува магната.
- Какво има? - попита той. - Изглеждате разтревожена. Случило ли се е нещо?
Асистентката въздъхна.
Не знам дали да се радвам...
Калуст я погледна слисано, без да разбира думите й.
- За кое?
- Че ще се върна във Франция отвърна неочаквано рязко тя. - Да живея в Париж, означава да бъда винаги в крак с модата, непрекъснато да се тревожа за тоалета си, да търпя студа, дъжда, мрачните зими, невъзпитаните парижани...
-Но... какво искате да кажете? - учуди се арменецът. - Нали трябва да се върнете във Франция?
Тя го погледна загадъчно.
- Трябва ли?
- Да, тоест... предполагам. Какъв избор имате?
Секретарката махна с ръка наоколо, обхващайки ресторанта на „Авиш“ и гледката от прозореца.
- Всичко това.
Забележката предизвика недоумение сред присъстващите на масата. Съпрузите Саркисян се взряха в мадам Дюпре, все едно за пръв път я виждаха, смаяни от думите й, сякаш бе споделила нещо немислимо, налудничава идея, която не би могла да хрумне на нормален човек.
Нунуфар реагира първа.
- Не говорите сериозно! - възкликна тя, опитвайки се да се усмихне. - Искате да останете при селяците?