Секретарката издържа на ироничния поглед.
- Защо не?
- Защото... тук е провинция. Да видим... та тук нищо не е както трябва, това е една изостанала страна. Не разбирам езика на тези откачалки. Поръчвам си масло, а те ми карат магаре! Ами социалният живот? Въпреки присъствието на всички знатни семейства, които са потърсили убежище в Лисабон, Португалия е прекалено малка и ограничена страна. Животът тук, та скепе, е истински ад!
- Нима наричате ад място, където цари мир и ред? - побърза да отговори мадам Дюпре с неприкрит сарказъм в гласа. -Непоносими ли ви се струват добрата храна, приятният климат, приветливите хора и тяхното гостоприемство? Наистина, такъв живот не се търпи!
Острият той на асистентката накара Нунуфар да замълчи и тя сърдито се обърна към мъжа си. Не бе свикнала някой да й се подиграва, още повече някаква си служителка на съпруга й, и очакваше Калуст да я постави намясто. Но вглъбеното му изражение я изненада; думите на мадам Дюпре явно го бяха накарали да се замисли.
- Сериозно ли говорите? - обърна се накрая той към асистентката си. - Наистина ли искате да останете?
Французойката кимна.
- Португалия е много приятна страна - отвърна тя. - Тук се чувствам добре и дори вече научих езика. Освен това се питам какво ще заварим във Франция, когато се върнем. Помислете, страната ни бе унижена, съюзи се с врага и накрая бе опустошена. Казвали са ми, че в Париж постоянно спират водата и тока. Липсват неща от първа необходимост и ми се струва, че ще е нужно много време, за да се съвземем. Какво ще правя във Франция?
- Ще работите за мен, както винаги.
Асистентката настойчиво се взря в шефа си; въпреки професионалните им отношения, те все пак бяха стари приятели.
- А какво ще правите вие?
- Ще... ами аз ще...
- Ще заварите всичко в руини и цяла тълпа опортюнисти, които ще хлопат на вратата ви, за да ви искат пари за щяло и не щяло, ще молят за финансова помощ, ще ви предлагат какви ли не сделки, ще ви досаждат но всякакъв начин! - Тя се наведе напред, без да откъсва поглед от него. - Наистина ли го искате? - Махна с ръка наоколо. - Тукашното спокойствие, мекият климат, тези мили хора... Нима желаете да се простите с всичко това?
Калуст бе изненадан от категоричността, с която мадам Дюпре бе изразила мислите и чувствата си. Никога не му бе хрумвало да се установи в Португалия. За него, също като за прокудените монарси, отседнали в „Авиш“, Лисабон бе просто временно убежище, в което да се приюти, докато бурята опустошава Европа. Но първите слънчеви лъчи вече огряваха континента и той винаги бе живял с мисълта, че когато моментът настъпи, ще се върне към стария си живот в Париж. Асистентката му обаче мислеше другояче и това го обърка. Подобна възможност го стъписваше. Да остане в Лисабон? Но защо? А защо пък не?
- Наистина ли искате да останете?
- Абсолютно.
Обърна се към жена си.
- Какво мислиш?
- Аз ли? - възкликна жена му, едва ли не възмутена от въпроса. - Аз отивам в Париж, разбира се! И колкото по-скоро, толкова по-добре! - Внезапно недоверчиво присви очи. - Ами ти? Няма ли да дойдеш?
Калуст се поколеба. Разбира се, че също щеше да замине, винаги бе възнамерявал да го направи, но мадам Дюпре някак си бе успяла да му внуши тази странна идея и тя му пречеше да отговори категорично. Трябваше да помисли, да разгледа възможностите, да прецени ситуацията и да отсее предимствата и недостатъците. С две думи имаше нужда от време.
- Ще дойда - реши той. - Разбира се, че ще дойда, дори не подлежи на обсъждане.
- О, добре тогава.
Жена му изглеждаше облекчена и до известна степен Калуст не искаше да я разочарова. Но като забеляза тъгата, която внезапно се изписа по лицето на мадам Дюпре, осъзна, че не иска да се разделя и със старата си приятелка. Освен това тя имаше право; със своя мек климат, вкусна храна и любезни жители, морето и гората, до които се стигаше за десетина минути, а и приликата с Константинопол от детството му, не можеше да отрече, че Лисабон има своя чар. Как можеше да пренебрегне това?
- Ще се върна в Париж - повтори той, натъртвайки на всяка дума, - но не сега.
Мълчанието между двамата съпрузи, когато бяха насаме, не бе необичайно, но начупеното изражение на Нунуфар бе ясен знак, че нещо не бе наред. Бе го помолила да я закара до хотел „Палас“ в Ещорил, но не обели и думичка до момента, в който не навлязоха в околностите на Пасо де Аркуш.
- Безумно е да не искаш да дойдеш в Париж - заговори накрая тя с леден тон. - Не го намирам за нормално.
- Разбира се, че ще дойда в Париж.
- Няма да дойдеш.
- Казах ти, че ще дойда. Но мисля, че е по-добре да остана още известно време, защото ситуацията във Франция няма да се стабилизира скоро. Когато нещата се оправят, ще се върна.