Тя не каза нищо. Наруши тишината чак когато стигнаха Оейраш.
- Всичко е заради нея, нали?
- Кого?
Нунуфар го погледна със светещи от ярост очи, сякаш в тях проблясваха светкавици.
- Не се прави, че не знаеш! - извика тя. - Говоря за онази жена!
- Мадам Дюпре ли? Какво за нея?
- Преди малко й позволи да ми се подиграва, а сега... сега оставаш с нея в Лисабон! Напомням ти, че си женен за мен, не за нея!
- Да не би да ревнуваш от мадам Дюпре? Не ставай смешна. Нямам връзка с нея.
Жена му се вгледа настойчиво в него, сякаш за да го предупреди, че ако излъже, тя веднага ще разбере.
- И никога не си имал?
Въпросът смути Калуст. Поколеба се, чудейки се какво да отговори.
- Ами... много отдавна, преди да те срещна - призна накрая той. - Но това е минало.
Нунуфар яростно избухна. Нададе такъв писък, че шофьорът подскочи от уплаха. Арменката започна да налага Калуст с чадъра за слънце.
- Проклет да си! - извика през сълзи тя. - Проклет да си за това, че ме унижаваш така!
Съпругът й вдигна ръце, за да се защити.
- Нунуфар! Какво ти става?
Жена му продължаваше да го удря с чадърчето. Не влагаше някаква сила; нейната жестокост извираше със сълзите, гнева и думите й, а не с ударите, с които обсипваше Калуст.
- Заминавам за Париж, а ти си стой тук, в Лисабон, с онази безсрамница! Проклет да си, задето ме съсипваш и унижаваш така!
- Успокой се, Нунуфар! Успокой се!
Тя захвърли вече разпердушиненото чадърче, покри лицето си с длани и горчиво се разрида.
- Тази измамница иска само парите ти, нима не разбираш? - промълви през сълзи тя. - Иска да те държи тук, защото знае, че в Париж ще те загуби! Иска да те държи в тази пустош, защото знае, че семейството никога няма да я приеме и че когато един ден си отидеш, тя ще остане без нищо! Само това се върти в главата на тази безсрамница!
Нунуфар плачеше неутешимо, но след няколко минути риданията й отстъпиха място на тихо хлипане, което скоро също престана.
- Чуй ме, Нунуфар - каза арменецът, когато видя, че се е поуспокоила. Знаеше, че това е подходящият момент да й обясни. - Ти ме познаваш от години и знаеш, че не съм лъжец. Между мен и мадам Дюпре няма нищо повече от дългогодишно приятелство. Но дори да предположим, че това не е така, искам да знам дали си видяла някой да ме манипулира. Видяла ли си?
Нунуфар подсмръкна и поклати глава.
- Не.
Калуст се облегна назад и зарея поглед във вълните, които се разбиваха с трясък в скалите край крайбрежната улица. Морският въздух проникваше през открехнатия прозорец и изпълваше автомобила е аромат на сол и йод.
- Признавам, че мадам Дюпре ми повлия - заяви тържествено той, сякаш се изповядваше. - Но решението да остана е само мое. Взех го, защото, вярваш или не, тук ми харесва.
Изпратиха Нунуфар две седмици по-късно на гара „Росио“, откъдето тя се качи на влак за Мадрид; оттам щеше да пътува до френската граница и после до Париж. Жената помаха от прозореца, когато влакът вече потегляше, а Калуст и мадам Дюпре й казаха довиждане и останаха да наблюдават отдалечаващата се композиция. Когато вагоните се промъкнаха в завоя и се скриха от погледите им, двамата се обърнаха и напуснаха перона.
- След няколко месеца вероятно и аз ще замина - отбеляза Калуст. - Париж си е Париж.
Знаейки, че действията са по-красноречиви от думите, французойката не отговори. В крайна сметка той бе останал в Лисабон. За нея това бе най-важното. Всъщност Калуст се чувстваше добре в ежедневния си ритъм, който си бе създал, откакто бе пристигнал в Португалия.
Събуждаше се в осем сутринта, Иван му правеше масаж, после арменецът правеше двайсетминутна шведска гимнастика. След това си взимаше вана и закусваше в салона. Той обичаше навиците, затова първото му ястие за деня бе неизменно едно и също - кисело мляко, варени зеленчуци и компот - всичко в стриктен грамаж в съответствие с ежедневните му хранителни нужди, нито повече, нито по-малко. Сетне до десет и половина преглеждаше вестниците и пощата си. Почиваше си до дванайсет, когато се обличаше и излизаше на разходка с Ещевао до парк „Едуардо VII“ или Монтеш Кларуш; понякога беше сам, друг път мадам Дюпре го придружаваше, но винаги с Иван, за да гони мухите. Сред природата, надлежно подкупил децата, за да пазят тишина, той сядаше под някое дърво и си записваше разни идеи или пишеше писма, свързани с петролния бизнес или търговията с произведения на изкуството.
Всъщност по-голямата част от времето си през тези месеци посвещаваше на изкуството. Бе наел истински легион от „търсачи“, пръснати из цяла Европа, които да се оглеждат за възможности за закупуване на експонати за различните му колекции. Всеки ден получаваше писма от всички европейски столици с предложения, преглеждаше ги и отговаряше или както се случваше по-често, препращаше въпроса към съответния специалист в Лондон или Париж, за да се увери в автентичността и стойността на всеки експонат.