- Виждам, че сте облечен подобаващо. Погледна часовника си. Готов ли сте да тръгваме?
Калуст сложи цилиндъра си.
- Да вървим! - отвърна ентусиазирано той. Погледна към асистентката си. - Е, до скоро!
Мадам Дюпре ги изпрати до вратата, изчака да се качат в колата и им помаха за довиждане.
Минаха през ротондата и завиха към Ларго ду Рато, за да стигнат до Националната асамблея. Неспособен да прикрие вълнението си, арменецът огледа костюма си и изтупа въображаеми прашинки от раменете. Държеше да изглежда безупречно.
- Той говори ли английски?
Адвокатът повдигна вежди.
- Кой? Салазар? - Поклати глава. - Френски.
- Отлично ли?
- Така изглежда. - Сложи ръка на рамото му и се усмихна. - Успокойте се, всичко ще мине добре.
Калуст се загледа през прозореца и погледът му попадна върху огромното стълбище, което водеше към Националната асамблея. Колата стигна до кръстовището и зави надясно, изкачвайки се по страничната уличка, която водеше до парламента.
- Интересно - отбеляза магнатът. - Виждал съм царя, кайзера и султана. Срещал съм се с няколко английски крале, включително и сегашния, Джордж VI, и с различни президенти на Франция. Приятел съм с предишния шах на Иран, на когото помогнах да се качи на трона, и съм разговарял с най-богатите мъже в света, в това число Нобел и Ротшилд. - Засмя се на себе си. И все пак съм нервен преди тази среща.
- Защо? - учуди се Пасарао. - Не ми казвайте, че Салазар ви притеснява.
Автомобилът спря пред главния портал и пазачът се приближи до прозореца откъм шофьорското място. Ещевао му съобщи, че пътниците му идват да поздравят министър-председателя за новата година. Пазачът ги попита за имената и провери списъка на посетителите, който бе получил същата сутрин. Калуст Саркисян и Азеведо Пасарао присъстваха сред записаните имена. Погледна двамата пътници на задната седалка и даде знак на хората си, които отвориха портите.
- Знаете ли - прошепна Калуст, когато минаха през портата и подкараха по алеята към двореца Сао Бенто, - този път не знам що за човек ще срещна.
Вратата се отвори и за изненада на посетителите човекът, който ги очакваше, не беше портиерът, а слаб мъж със сурово лице, който носеше светъл костюм и старомодна вратовръзка. Бе се наклонил в привидно приветлива поза, а малките му, тъмни очи се усмихваха приятелски. Това бе самият министър-председател.
- Bonjour, m`sieur Sarkisian! - поздрави Салазар със сносно произношение, протягайки ръка. - Благодаря ви за любезното посещение и използвам случая, за да ви честитя новата година!
Съвзел се от моментната изненада, причинена не толкова от неочакваната поява на вратата на диктатора, а от необичайно пискливия му глас, Калуст стисна ръката му и със събрани пети се поклони леко по османски маниер.
- Удоволствието е мое, Ваше Превъзходителство - каза тържествено той. - Честита Нова година! Тук съм, за да ви изкажа искрените си поздравления, и се чувствам поласкан от такова топло посрещане.
Домакинът покани двамата посетители да влязат и ги поведе към залата вдясно от коридора. Прозорците гледаха към градината, но бяха затворени. Беше студено и небето бе покрито с гъсти облаци, които предвещаваха дъжд. Салазар покани гостите да се настанят на дивана до угасналата камина. В залата бе студено и неуютно. Свит на дивана, Калуст не се сдържа и хвърли любопитен поглед към заспалата камина.
- Не ви ли е студено, господин министър-председател?
- Не можем да хабим дървата - заяви домакинът. - Трябва да пестим. - Погледна към събеседника си и забеляза, че трепери. - За бога, вие замръзвате! Сега ще оправим това. - Отиде до вратата и надникна навън. - Дона Идалина! Дона Идалина?! Донеси грейки за крака и няколко одеяла за господата, ако обичаш.
- Моля, не се безпокойте побърза да уточни Калуст. - Добре съм.
- Изобщо не ме притеснявате - отвърна категорично диктаторът, сякаш въпросът не подлежеше на обсъждане. - Желаете ли нещо за пиене?
Двамата гости се спогледаха, чудеха се кое е по-редно - да откажат или да приемат.
- Кафе - отговориха накрая двамата, за да не обидят домакина.
Поръчката бе предадена на прислужницата, която междувременно се бе появила с грейките и одеялата. Грейките бяха поставени на пода, за да могат гостите да си сложат краката върху тях, а одеялата - постлани в скута им. Арменецът се чувстваше нелепо, сякаш бе провинциалист в забравено от бога село някъде из арменските плата. Дори му се струваше, че се е върнал назад във времето на детските си години и седи край тонира в дома си в Трабзон.